Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Може би, защото самият той се нуждае от позволение за постъпките см.“
Да, това звучеше правдоподобно. А по-късно — когато вече беше мъртва или бе преминала през такива гаври и изтезания, че щеше да й се иска да е мъртва — съвестта на Джим Дули щеше да го убеди, че вдовицата Ландън сама си е виновна за всичко. „Дадох й всички шансове — щеше да си каже нейният приятел «Зак». — Вината си е само нейна. Тя не престана да бъде Йоко до самия край.“
Добре. Добре тогава. Ако се появи, ще му даде ключа от обора и кабинетите и ще му каже, че може да вземе всичко. „Ще му кажа да се завре в търбуха на книжната змия и да се забавлява.“
Устните на Лизи се разтегнаха в тънка усмивка-полумесец, навярно позната единствено на сестрите и съпруга й („Лице-торнадо“ — казваше Скот, когато я видеше в подобно състояние).
— Ще му дам да разбере — измърмори тя и се огледа за сребърната лопатка. Не я видя — сигурно я бе оставила в колата. Ако искаше да я вземе, най-добре да го стори, преди окончателно да се е стъм…
— Госпожо Ландън? — В гласа на професора се долавяше загриженост. Съвсем бе забравила за Лудбоди. — Ало? Чувате ли ме?
— Да — въздъхна тя. — Видя ли какви ги надроби!
— Моля?
— Знаеш за какво говоря. Тези текстове, които толкова ти бяха необходими… Видя ли какви ги надроби? Е, как се чувстваш сега? О, и да не забравяме въпросите, на които ще се наложи да отговаряш, след като затворя телефона…
— Госпожо Ландън, не раз…
— Ако те потърсят от полицията, ще им разкажеш всичко, което разказа на мен. Но първо ще отговориш на въпросите на жена си. Така ли е?
— Госпожо Ландън, моля ви — В гласа на Удбоди звучеше паника.
— Сам забърка тази каша. Ти и твоят приятел Дули.
— Престанете да го наричате мой приятел!
Изражението на Лизи още повече заприлича на притъмняло небе преди торнадо, а устните й се разтегнаха в зловеща гримаса. Присвитите й очи напомняха тесни процепи, мятащи сини искри. Дебушърският й характер се проявяваше с пълна сила.
— Той си е твой приятел! — извика. — Поркали сте заедно, ти си му споделял мъката си по изгубените шедьоври и си се смял, когато ме е наричал „Йоко Ландън“. И си го насочил към мен каквото и да ми обясняваш, а сега излиза, че той е луд, луд за връзване и не можеш да го спреш по никакъв начин! Професоре, смятам да позвъня на шерифа, да му дам твоето име и да му разкажа всичко, което ще му е от полза да спипа приятелчето ти, понеже то все още не е довършило започнатото (знаеш го не по-зле от мен), защото не иска да се откаже и страхотно се забавлява… Сега видя ли какви ги надроби. Сам си го направи, така че се сърди на себе си! Нали? Нали?
Никакъв отговор. Лизи обаче чуваше хрипливото му дишане и знаеше, че бившият цар на инкунксите едва се удържа да не заплаче. Лизи затвори телефона, вдигна от пода друга цигара и жадно вдъхна дима. Обърна се към апарата, но само след секунда поклати глава и се отказа. Обаждането в полицията можеше да почака. Първо искаше да вземе сребърната лопатка от беемвето и да се върне в къщата, преди светлината да изчезне съвсем и денят да бъде заменен от нощта.
8.
В страничния двор (тя предпочиташе да го нарича „дверния двор“) вече бе доста сумрачно, за да е спокойна, въпреки че Венера, звездата на желанията, още не бе излязла на небесната сцена. Сенките около бараката за инструменти, долепена до обора, вече се бяха сгъстили, а колата бе паркирана на пет-шест метра от там. Естествено, Дули едва ли се криеше сред сенките, но ако беше наблизо, можеше да се притаи където си поиска — в съблекалнята до басейна, зад къщата или до вратата на мазето…
Лизи рязко се обърна и макар че се смрачаваше, видя, че вратата към сутерена е заключена, следователно не биваше да се притеснява, че „Зак Маккул“ дебне в мазето. Е, съществуваше теоретична възможност да е проникнал в къщата и да се е притаил там преди завръщането й, но…
„Стига, Лизи… сама се пла…“
Изведнъж видя нещо и се вцепени. Постоя до колата около пет секунди, хвърли угарката и я смачка с подметката си. Някой стоеше в тъмния ъгъл, където се събираха стените на обора и бараката.
Лизи отвори задната врата на беемвето и извади сребърната лопатка. Лампичката в купето продължи да свети и след като тя затръшна вратата. Бе забравила, че при съвременните модели осветлението в купето угасва със закъснение — конструкторите го наричаха „вежливо осветление“, но тя не виждаше нищо вежливо в обстоятелството, че Дули можеше да я види, а тя него — не, тъй като проклетата лампичка я заслепяваше. Отдалечи се от колата, притискайки лопатката към гърдите си. След цяла вечност светлината в купето угасна и за момент това влоши още повече нещата, понеже зрението на Лизи не можеше веднага да се адаптира към сумрака. Известно време различаваше само безформени пурпурни сенки под лилавото небе и очакваше, че „Зак Маккул“ всеки миг ще се спусне към нея с вездесъщото си „госпожа“, ще я попита защо не е слушкала и ще я стисне за гърлото, докато дъхът й спре.