Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
— Я остани, бе — рече през сълзи Битрос.
Малките се вкопчиха о него и плачеха с глас.
Големи усилия бяха нужни на Мельос, за да се откачи от всички, а той обичаше всички… Мъчно му беше, но трябваше. Битрос го придружи пеша донякъде, а после го следваше с поглед…
Мельос мина и край фурната. Морфия седеше спокойна. Седеше на обичайното си място безмълвна, но в сърцето й тегнеше няма скръб…
Керасица му заръча да й донесе една майка, която „да не реже нокти“ и да „няма гребен“. Тя беше спокойна, но като видя Мельос да се отдалечава, започна отчаяно да плаче, сякаш й бяха грабнали хляба от ръцете.
Бай Тодос го притисна мълчаливо до гърдите си. После повика старицата да донесе това, което му бяха приготвили.
— Вземи ги… — каза му той. — Приготви ги лично старата. Я ми кажи сега. Мина ли край всички да се сбогуваш? Край всички?
— Не… — рече Мельос и внезапно се разплака. Беше му тежко още от сутринта.
— Искам да отидеш да ми доведеш моя чичо — каза през сълзи той. — Кажи му, какво съм му сторил, та не иска да ме види? Аз се разболях повече от това.
— Не плачи… не плачи… Зная всичко, всичко разбирам. Не плачи! Ще го срещнем по пътя. На края на града. Там на кръстопътя е и те чака… чака те… Отдавна. Хайде сега сбогувай се с леля си. Ще те изпроводя до края на града. Да вървим.
По пътя старецът го подпитваше, искаше да го подготви, да го подсети малко за нещастието, което щеше да му съобщи — за да не се изненада много момчето и да пострада.
— Догодина ще дойдеш, нали? — каза му той. — Училището ще те чака.
— Ако съм жив, ще дойда.
— Какво значи, ако съм жив? Ти си вчерашна фиданка! Виж, да кажеш за нас, старците, разбирам. Прекръстваш се да легнеш да спиш и на сутринта те намират със скръстени ръце. Затова човек да прави, да струва, но… смъртта да не забравя. Трябва да слагаш и смъртта в сметките си… Това зная аз. Винаги… Защото ето, повечето пъти тя идва, когато й е време, но има и случаи, дето се явява ненадейно и неканена. Слава на бога… Гледай в училище да се учиш, колкото може повече. Когато човек научи повече неща, казват… можел да се разбира и с умрелите. Учи се, сине… учи се много. Ще ти потрябват знанията.
Минаха по големия мост, оня, дето беше построен от желязо и камък. По него можеше да мине и каруца, дори и влак, без той да се срути. Градът скоро остана назад. След него почваше градът на мъртвите със своите гробове. Вратата беше желязна, с железен кръст отгоре. Тук бай Тодос се поспря.
— Нека минем и оттук да се сбогуваме… — рече той.
— Ще закъснеем… — каза му момчето. — Чичо ми ще чака.
— Имаме време, не се тревожи.
Минаха покрай едни каменни гробове. Върху тях се валяха кандилца и изпочупени фенери. Стърчаха разкривени кръстове.
— Какви забравани са живите… Какви забравани са… Ела насам, сине. Я погледни…
Бяха стигнали пред един дървен кръст, боядисан с черна боя. Старецът погледна момчето сериозно, право в очите.
— Сине… — каза му той със сломен глас. — Нещастни синко… Прости ми, че не съм ти казал това досега. Чаках да привършиш с уроците си. Сбогувай се сега с него. Той те чакаше да минеш…
Една птица прелетя и зачурулика. Изчурулика три ноти и отлетя. На кръста беше написано с несигурни букви:
Сълзите на Мельос закриха останалите букви. По-долу беше черният кръст и още по-долу всичко беше черно.
— Седни там на земята… — каза му бай Тодос. — Кажи му колко го обичаш. Той искаше да го обичаш… Ах, колко много искаше да го обичаш…
— Защо не ми казахте, бай Тодос?… — ридаеше момчето. — Защо не ми казахте, че е болен?
— Не беше болен, сине… — занарежда старецът. — Той умря внезапно. Сърцето му се пръсна през нощта от само себе си…
Птицата отново зачурулика. Старецът вдигна торбичката на момчето и я окачи на кръста.
— Оставям те да му разправиш всичко… — рече му той… — Всичко… Всичко… И после поеми пътя, който сърцето ти ще посочи.
Старецът тръгна да си отива. Вървеше бавно, провлачено, зашеметен от гласовете, които го зовяха. Вървеше като мъртвец, получил кратък отпуск.
По-нататък го залая едно куче. Той го помами с добро и отмина. После отново всичко утихна. Една птица дори, която плачеше, също млъкна. Една камбана искаше да каже нещо, но замълча и тя по средата. Мръкваше се.
Момчето продължи да плаче само…
Здрачът ставаше все по-гъст. Утихваше и шумът от кипарисовите дървета. Светнаха светилата по небосвода. Всичко беше като мляко… като мляко… като синка… и искри. Реката шепнеше в съня си тайните си копнежи. През тази нощ момчето не спа… не спа през цялата нощ и написа най-горчивата и най-голямата си приказка… оная, която то ще разкаже в другата, в следващата си книга.