Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Настъпи пауза, през която ученият се занима с огънчето си. Може би, помисли си Тери Мартин, ако рискуваш всеки ден да получиш смъртоносна доза плутониеви лъчи, изпушването на една лула от време на време не е от значение. Д-р Хипуел надникна в бележките си.
— Ирак преследва целта, наречена собствена ядрена бомба, от средата на седемдесетте години, когато Саддам Хюсейн наистина завзе властта. Това, изглежда, е неговата фикс идея.
По онова време Ирак закупи пълна система ядрен реактор от Франция, която точно затова не бе обвързана с Договора за неразпространение на ядрени оръжия.
Смукна със задоволство и раздуха огънчето. Излетялата пепел посипа бележките му.
— Извинете — попита сър Пол, — този реактор за производство на електроенергия ли е бил предназначен?
— Така се е смятало — рече Хипуел. — Пълни глупости, разбира се, и французите са го знаели. Ирак е на трето място в света по своите запаси от петрол. Те биха могли да имат централа на течно гориво за една малка част от тази цена. Не. Въпросът е бил да се захранва реакторът с уран ниска проба, наречен жълта пита или карамел, какъвто по-лесно се намира. След като мине през реактора, остатъчният продукт е плутоний.
Около масата закимаха. Всички знаеха, че британският реактор в Селафийлд произвежда електричество за енергийната система и бълва плутоний, който отива при д-р Хипуел за неговите бойни глави.
— Затова израелците се хванаха на работа — рече Хипуел. — Първо един от техните екипи от командоси взриви огромната турбина в Тулон, още преди да бъде изпратена, връщайки проекта с две години назад. Сетне, през 1981-ва, когато инсталациите Озирак Едно и Две трябвало да влязат в действие, долетели израелски изтребители и изравнили всичко със земята. Оттогава Саддам Хюсейн не разполага с реактор. Известно време се е опитвал да купи друг, но после се отказал.
— Защо ли? — попита Хари Синклер.
— Защото е сменил посоката — рече Хипуел широко усмихнат. — Дотогава се е опитвал да стигне до атомната бомба по пътя на плутония. Оттогава обаче следва пътя на урана. Не без успех, между другото. Но още е далеч от крайната цел. Въпреки това…
— Не разбирам — прекъсна го сър Пол Спрус. — Каква е разликата между атомна бомба на основата на плутоний и атомна бомба на основата на уран?
— Уранът е по-прост — рече физикът. — Вижте… има различни радиоактивни вещества, които могат да се използват за верижна реакция, но за една проста, елементарна, ефективна атомна бомба отговорът е уран. Все още не е стигнал целта, но опитите продължават и един ден ще я постигне.
Д-р Хипуел се облегна назад, доволно усмихнат като човек, който е открил тайната на сътворението. Като повечето от останалите, и сър Пол Спрус не беше съвсем наясно и попита:
— Ако може да купи този уран за разрушения си реактор, защо не може да направи бомба от него?
Д-р Хипуел се хвана за въпроса.
— Различен вид уран, мили мой. Той, уранът, е странно вещество. Много рядко. От 1000 тона ураниева руда получаваш всичко на всички блокче с размера на кутия от пури. Жълта пита. Нарича се естествен уран, с изотопен номер 238. С него можеш да захраниш ядрен реактор, но не и да направиш бомба. Не е достатъчно пречистен. За бомба ти трябва по-лекия изотоп уран 235.
— А как се получава той? — попита Паксман.
— Той е във вътрешността на жълтата пита. В това блокче с големината на кутия за пури има толкова уран 235, колкото да влезе под нокътя на пръста, без да ти създава неприятно усещане. Трудното е да ги разделиш. Нарича се изотопна сепарация. Много трудно, много високотехнологично, много скъпо и много бавно.
— Но вие казахте, че Ирак се доближава до целта — обади се Синклер от края на масата.
— Да, но все още е далеч — отговори Хипуел. — Има само един начин да се пречисти и рафинира жълтата пита до чистота 93 процента.
Преди години, по време на проекта „Манхатън“, вашите хора опитали няколко метода. Експериментирали, нали разбирате? Ърнест Лорънс опитал по един начин, Робърт Опенхаймер — по друг. В онези дни използвали и двата метода като взаимнодопълващи се и създали достатъчно уран 235, за да направят Литъл Бой.
След войната открили и постепенно усъвършенствали центрофужния метод. Сега вече се използва само той. По принцип изходният материал се подава в нещо като центрофуга, което се върти толкова бързо, че целият процес трябва да се извършва във вакуум, защото в противен случай лагерите се стопяват.
По-тежките изотопи, онези, които не са необходими, се придвижват много бавно към външната стена на центрофугата, откъдето се изтеглят. Онова, което остава, е много малко по-чисто, отколкото е било в началото. Съвсем малко. Операцията трябва да се повтаря отново и отново, хиляди часове, за да се получи нещо с дебелината на вафлена коричка с размерите на пощенска марка.