Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
— Нали точно това прави Правителственият щаб на съобщенията — призна Паксман. — Не виждам защо да не стане. След като заседаваш в комитета „Медуза“, значи си проверен и одобрен. Ще му се обадя.
Същия следобед Тери Мартин замина с кола до Глостършър. Яви се за определената си среща на добре охраняван портал, откъдето се отиваше към няколко претрупани с антени сгради, които наред с МИ-6 и МИ-5 представляват третата основна част от британското разузнаване — Правителствения щаб на съобщенията.
Директор на арабския отдел беше Шон Плъмър, под чието ръководство работеше същия господин Ал-Хури, който бе проверил арабския на Майк Мартин в ресторанта в Челси единайсет седмици преди това.
Директорът се бе съгласил да се срещне с Мартин, въпреки че бе затънал до гуша в работа, само защото бе чувал за младия учен и се възхищаваше от оригиналното му изследване върху Халифата на Абасидите.
— Е, какво мога да направя за вас? — попита той, след като двамата се бяха настанили пред чаша ментов чай. Мартин обясни, че е изненадан от бедния материал, прихванат от Ирак, който му е бил предоставен. Очите на Плъмър светнаха.
— Прав сте, разбира се. Както знаете, нашите арабски приятели обичат да плямпат по отворени линии. През последните няколко години трафикът рязко спадна. Или националният им характер се е променил, или…
— Подземни кабели — рече Мартин.
— Именно. Сигурно Саддам и момчетата му са заровили около 72 000 километра оптични комуникационни кабели. По тях говорят. Аз се чувствам отвратително. Докога да продължавам да подавам на шпионите в Лондон все същите прогнози за времето и скапаните списъци с прането на мама Хюсейн?
Това беше неговият начин на изразяване. Всъщност службата на Плъмър подаваше много повече от това.
— Все още ги използват, разбира се — министри, държавни чиновници, генерали, та чак и танкови командири по границата със Саудитска Арабия. Но сериозните, свръхсекретни телефонни разговори ги няма. Просто са изчезнали.
През следващите четири часа Тери Мартин прегледа доста прехванати разговори. Радиопредаванията бяха прекалено явни; той търсеше по-скоро нещо като непредпазлив телефонен разговор, неволно изпускане, грешка. Най-накрая затвори папките с резюмета.
— Бихте ли следили за нещо наистина странно, нещо, което звучи безсмислено? — попита той.
Майк Мартин си мислеше, че вече е готов да напише туристически пътеводител за плоските покриви на Кувейт Сити. През по-голямата част от времето си лежеше по корем на някой от тях и оглеждаше района под себе си. От друга страна, те предлагаха великолепна възможност за лежане по гръб.
Почти два дни бе прекарал на един конкретен покрив, наблюдавайки къщата, чийто адрес съобщи на Абу Фуад. Тя беше една от шестте, предоставени му от Ахмед Ал-Халифа, онази, която се бе отказал да използва.
Макар че даде адреса на Абу Фуад преди два дни и би трябвало нищо да не се случи до тази вечер — 9 октомври, той все пак бе наблюдавал денонощно, хапвайки по малко хляб и плодове.
Ако преди седем и половина вечерта на девети се появят иракски войници, щеше да знае кой го е предал — самият Абу Фуад. Погледна часовника си. Седем и половина. Кувейтският полковник би трябвало да се обади сега, както му бе казано.
На другия край на града Абу Фуад наистина вдигаше слушалката. Набра един номер. Отговориха му на третото позвъняване.
— Салах?
— Да, кой е?
— Не сме се срещали, но съм чувал много хубави неща за теб — че си верен и храбър, един от нашите. Хората ме познават като Абу Фуад.
Отсреща край се чу възклицание.
— Имам нужда от помощта ти, Салах. Можем ли ние, движението, да разчитаме на теб?
— О да, Абу Фуад. Кажи какво искаш.
— Не аз лично, а един приятел. Той е ранен и болен. Зная, че си аптекар. Трябва веднага да му се занесат лекарства, бинтове, антибиотици, обезболяващи. Чувал ли си за човек, наречен Бедуина?
— Да, разбира се. Да не искаш да кажеш, че го познаваш?
— Няма значение, но ние работим заедно от седмици. Той е страшно важен за нас.
— Веднага отивам да взема нещата. Сам ще му ги занеса. Къде да го намеря?
— Скрил се е в една къща в Шуайх и не може да мръдне. Вземи лист и молив.
Абу Фуад издиктува дадения му адрес. От другата страна го записаха.
— Тръгвам веднага с колата, Абу Фуад. Можеш да ми имаш доверие — рече аптекарят.