През дебрите на Балкана

— Стой, ефенди — каза той, — аз съм!

— Ах, ти ли си, Шимин! Улучи ли те?

— Не. Видях, че иска да побегне, и му забраних. Тогава той стреля и аз паднах от коня. Той се съпротивляваше, но само с една ръка. Сигурно конят ми е настъпил ръката му.

— Не, това направих аз с приклада на пушката си.

— Той хапе. Негодникът е като бялка. Трябва да му запуша устата!

Не можех да видя какво прави, но след няколко мига чух хъркащ звук, а после Шимин се изправи и каза:

— Така, сега ще мълчи.

— Какво направи? Нали не го уби?

— Не. Пипни, усещаш ли го, че рита. Само малко му постегнах вратовръзката.

— Хайде да му завържем тогава и ръцете.

— С какво?

— С пояса.

— Да. Ах, той има връв на панталоните си, а също и тиранти. Ще можем да го вържем дори за коня.

Помогнах на ковача. Той почти беше удушил Шабан. Още преди да успее да си поеме нормално дъх, вече беше качен на коня и прикрепен за него с колана си, чийто край беше вързан за единия му крак, промушваше се под корема на жребеца и се увиваше около другия му крак. Ръцете му бяха вързани с тирантите. Оказа се, че има два пистолета: единия взехме от ръката му, а другият беше изпаднал, когато Шимин го беше съборил от коня. Бяха само с по една цев, но и двата бяха изстреляни, без обаче за щастие някой от куршумите да беше улучил целта си.

Сега той започна да ругае. Искаше да го освободим и заплашваше с властите. Ковачът му се изсмя и каза:

— Какво си правил преди това, не ме интересува, но ти искаше да ме застреляш, затова ще те взема със себе си, за да ти докажа, че ти си този, който трябва да се страхува от властите. Може би ще ти простя, ако по пътя се държиш добре. Но ако продължаваш да ругаеш по този начин, не можеш да очакваш нещо добро.

— Вие ме задържахте и аз само се защитавах. Трябва да продължа пътя си.

— Да, навсякъде и никъде! И по-късно ще имаш време за това. Сега мълчи! После ще поговорим, след като се сбогувам с този ефенди.

Просякът наистина мълчеше. Може би си мислеше, че ще може да узнае нещо от разговора ни. Но Шимин беше умен. Заблуди го, като каза:

— Е, ефенди, оттук нататък сам ще търсиш пътя си. Връщай се и ни чакай. Аз обаче ще поема пътя към Гьолджик, въпреки че няма да е лесно да се оправя с този човек. Можеш да кажеш на хората си, че сме го хванали, за да не го търсят напразно. Скоро ще се видим отново у нас.

Докато говореше, той отново бе яхнал коня си. Хвана юздите и на другия кон и препусна напряко през полето. Известно време продължих да чувам ругатните на просяка, а после всичко отново стана тихо.

Не вярвах, че Шабан ще повярва на думите на Шимин, но се бях освободил от него. За мен това беше главното. Същевременно ковачът ми бе спестил церемонията по сбогуването, а на никого не е приятно да се сбогува, особено пък когато се разделя с хора, към които изпитва симпатия.

Продължих в посоката, в която се бяхме движили досега, и стигнах до Мадан по времето, в което ми беше казал Шимин.