През дебрите на Балкана

— Сляп ли си? — обърна се той грубо към мен. — Не можеше ли да внимаваш, като влизаш през портата?

— Изчисти калта отвън и запуши дупките и тогава човек ще може да стигне дотук, без да си счупи врата или да чупи вратовете на другите!

— Какво! Ти се осмеляваш да ме нагрубяваш?

— А ти да не би да си много учтив?

— Да не искаш да те прегърна и целуна, след като прегази слугата ми до смърт?

— До смърт ли? Ето го стои там и си чисти косата от торта. Тук човек пада винаги на меко, така че е истинско удоволствие да те събори кон. Ти ли си стопанинът?

— Да. А ти кой си?

— Чужденец.

— Виждам. Имаш ли паспорт?

— Да.

— Покажи ми го!

— Първо си измий ръцете, иначе ще го изцапаш. Какво имаш за пиене?

— Кисело мляко.

— Благодаря! Нищо друго ли нямаш?

— Сливова ракия.

— А храна за коня?

— Счукана царевица.

— Добре! Дай му да се наяде. А за мен чаша ракия.

— Нямам чаши. Ще ти дам гаванка. Влез вътре.

Мъжът не беше много разговорлив. Вързах коня си за един кол и влязох в стаята. Това беше мръсна дупка, в която имаше една груба пейка и също такава маса. Наоколо имаше много малки дървени поставки с особена форма. Направени бяха от триъгълни дъски и имаха три крака. Благодарение на необикновената си проницателност успях да разбера, че това са столове.

Там седеше една жена и бъркаше в голямо дървено каче, пълно с кисело мляко. Приспособлението, с което правеше това, не беше лъжица или бъркалка, а половин събувалка за ботуши, разцепена по дължина. Търкалящата се наблизо друга половина на този полезен домашен уред доказваше, че не греша. Жената беше взела първия попаднал й предмет, за да разбърка млякото. Ако другата половина от събувалката не беше наблизо, щях да си помисля, че е събула единия от пантофите си, за да го използва за споменатата цел.

Поздравих. Тя ме погледна втренчено с големите си очи, с глупаво изражение и не отговори. Мъжът също беше влязъл. Той свали от един пирон малка гаванка и наля от една стомна няколко капки от течност, която ми представи за сливова ракия.

— Това наистина ли е сливовица? — попитах аз, помирисвайки гаванката.

— Да.

— Така ли! Нямаш ли друга?

— Не. Няма ли да ти стигне?

— Лоша е.

— Махай се тогава, щом не ти харесва при мен! Не съм те викал да идваш. Да не си паша, че предявяваш такива претенции?

— Не. Колко струва тази ракия?

— Два пиастъра.

Опитах питието. Гаванката имаше обем, по-голям от половин литър. Ракията в нея беше около два напръстника. Освен това по ръба беше полепнало нещо като смола, състояща се явно от мръсотията, събрала се там от мустаците на хиляди пили от нея мъже. Сливовицата беше от най-слабата отвратителна ракия, която някога бях помирисвал и опитвал. На всичко отгоре струвала два пиастъра! Трийсет и осем-четирийсет пфенига! В страната на сливовите дървета това беше истинска измама! Но се въздържах да правя забележки.