Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Хайде, глътна си езика — с отсянка на презрение продума стопанинът, — не трепери! Докато не им заповядам — няма да те нападнат.
— Не треперя. — Домакинът очевидно бе учуден от нахалството ми, защото извадих цигара, подадох му кутията (той не я взе) и казах: — Страшно е това, сивкавото. Разбира се, трябва да се плаши друг, а не аз.
— Защо? — иронично запита Цяцерич. — То е по-дребно.
— Злобна порода е.
В един от трудовете си споменавах книга за отглеждането на кучета в стара Белорусия. Май това бе един от малкото случаи, когато такава отвлечена материя се оказа полезна в конкретния живот. Оттук извода — няма абстрактни, ненужни знания. Такова нещо може да се случи в живота на човек, че само ако знае как чешкият крал е разбил монголите, ще може да си спаси живота, и тогава от радост всекиго ще разцелува.
— Какво именно?
— Това е вандейски грифон — казах аз. — Порода, възникнала от „сватбата“, така да се каже, между вандейските гончета с бретонските грифони (нали виждаш, от техния червеникав цвят са останали петната). Ужасно са злобни. Няма по-добри при лов на глигани. И при хайките за вълци са незаменими…
Салвес внезапно седна до мен и извади цигара.
— А това, другото — породата му е добра към хората. Чудя се откъде ти, един горски и очевидно добър ловец, си намерил толкова редки породи? Защото в Минск не съм срещал такива.
— Като по чудо — домакинът явно омекна.
— Наистина чудо на чудесата. Такива петнисти като вашия Вецер не бях виждал. А Вар! Истински стег хоунд, гонче за елени. През миналия век дори Леонид Павлович Сабанеев (който е познавал лова и кучетата като никой друг, и аз не бих повярвал по-скоро на господа или на себе си, отколкото на него) наброил в Англия — и само в Англия — едва дванадесет сюрии или ремъци, защото всяка сюрия от две или четири кучета била водена на един ремък.
— Е, може от онова време насам да са се развъдили.
— Вярно. Само дето е прекалено едър за стег хоунд. Дали не са кръстосали някого от прадедите му с гончето на свети Хуберт? Как е, сигурно е злобно, пъргаво, упорито? Гласът му е нисък, силен?
— Такова е. А ръстът? — Той съвсем се укроти. — Може би акселерацията засяга не само хората.
— А къде е старецът?
— Ще се върне. С него на „вечерния му обход“ винаги отива моят Горд, нюфаундленд. Дори ще го довлече, ако се наложи.
— Имам още едно, Джалма, хрътка — той внезапно се вгледа в мен. — А вие случайно да не сте също от хрътките?
— Случайно не съм… Трябва да установя убийството на вашия Юлян. Нещо прекалено много е свързано с някои тъмни дела. И по време на войната, и сега.
— Но каква полза? Нали убиецът е обесен. Няма вече на кого да мъстим… Пък и старият почти няма какво да ви каже. Нищо не му се разбира. А през войната беше ятак на партизаните. Още тогава наближаваше седемдесетте. И дъщеря му, моята жена, беше партизанка. А старецът още тогава беше прекършен от мъка, премазан от нещастието. Сега е още по-зле… О, ето го, иде… Сам ще се убедите.
През градината към нас се приближаваше в ескорта на две кучета твърде висок (макар и леко прегърбен), твърде кльощав и твърде стар човек. Вървеше, като си влачеше краката и се бе загледал в нищото.
Седна до Салвес на стъпалото, не поздрави, може би дори не забеляза, че има непознат. Бе вперил избелели очи в нощта. Съвсем побелелите му, подобни на вила мустаци подчертаваха издадената напред долна устна, сякаш извита от вековна мъка, и небръснатата му брадичка, сетне се спускаха, кажи-речи, до средата на гърдите.
— Дошли са при тебе, тате… заради Юлян… този човек иска да узнае подробности.
Старецът седеше с каменно лице.
— Нещичко поне си спомни, тате. Добър е човекът, по всичко личи.
— Всички… всички хора са добри — като в транс подхвана старецът, — пък ето на, Юлян… чедото ми… Уж доброто ти мислех… Пък те пратих на смърт… Много беше любезен, към четири години по-голям… И щърб като Юлян… двата предни… А по-голямата ми щерка сетне крея, крея и умря.
Лицето му внезапно се изкриви като от плач, макар че очите му бяха сухи.
— Не е вярно, че е донасял, не е вярно, че е издавал… Не е такъв синът ми… Убиха ми чедото.