Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Другие детективы » Черният Олшански замък
Черният Олшански замък - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Черният Олшански замък

Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:

Уладзимир Караткевич е сред най-популярните писатели на Белорусия, той е един от творците, които създават облика на националната белоруска литература. През 25-годишния си творчески път е написал редица творби, станали широко известни в родната му страна и далеч зад пределите й. Започва писателската си дейност като поет, по-късно пише драми, сценарии, разкази, повести и романи. Особено популярни са повестите му „Кестенови листи“, „Чозения“, романите му „Христос слезе в Гродно“, „Класовете на нашата нива“.
1 ... 74 75 76 77 78 79 80 81 82 ... 148
Перейти на страницу:

За мой късмет Клепча скоро си отиде. Мълчахме потиснати известно време.

— Ето какво, уважаеми Андрей Арсенцевич — заяви Адам. — Той не нарушава дисциплината. Не отсъствува самоволно. Упорит е, но се подчинява на началството. Никак не реагира на разумни бележки… Ох, ще трябва да се заемеш с него, друже, инак такава каша ще ти забърка, че дълго ще има да я сърбате… А ти какво ще кажеш, Космич?

Не исках да възприемат мнението ми като израз на лична неприязън и затова отвърнах уклончиво:

— Говори с вестникарски шаблони, но изглежда по-умен в същност, макар по външния му вид човек да не би допуснал, че сутрин си пее разни… хорали.

Сетне запитах:

— А кой е бил убитият? Провокаторът? Или осведомителят, както го наричат?

— Син на горски някъде край Замшани — отговори Шчука.

— Това май е на петнайсет километра от Олшани?

— Да.

— Почти не ми се вярва да го открия — след размисъл продумах аз. — Но трябва да опитам.

Опитах. Случи се чудо. Някогашният горски Андрон Сай както преди си живееше, по-точно доживяваше дните си в същата горска къщурка край Замшани в местността Тъмни бор…

Бе късен следобед, когато слязох от автобуса и поех по доста утъпканата, макар и тревясала пътека през гората. В началото рядка, пронизана от розовите слънчеви лъчи, с всяка крачка тя ставаше все по-тъмна. Тук-там високите борове стърчаха тъй нагъсто, че светлината се заплиташе из тях, като огряваше в началото ту медночервения необхватен дънер, ту някое корените, голямо като къща, черно и рошаво като мечок (ако можем да си представим толкова огромен мечок). В началото тук-там се срещаха тлъстига, перести треви, попетица, но все по-рядко, докато отстъпиха място на пружиниращите борови игли, трупани тук от десетки години.

„Личи си, че е резерват“ — помислих си аз. По-късно се оказа, че съм прав.

Притъмняваше все повече. Пътеката едва просветляваше в мрака. Нещо изшумоля покрай нея из тревата. Дали беше таралеж? Или мишкуваше златка?

Почувствувах се като изгубен, при това само на километър от шосето, но пред мен нещо като че просветна. В доста сгъстилия се мрак съзрях малка рекичка или голям поток, който малко по̀ вляво се разширяваше във вир или в естествено езерце, заобиколено от венец тъмни по това време върби.

Вдясно от езерото, по-черни от гората зад тях, личаха някакви постройки, внезапно в една от тях проблесна оранжев правоъгълник. Прозорец.

Прескочих потока по две греди с люлеещ се парапет, до мен преминаха белокори ябълки и мрачни високи круши.

Пред входа — достоен дори за господарски чифлик с широките си греди стълбове, поддържащи навеса, отнякъде беззвучно възникнаха две черни сенки. Почти веднага се отвори вратата и на прага в светлото петно застана още една сянка (защото светлината идваше отзад) с пушка в ръце.

— Кого мъкне дяволът по нощите? — дрезгаво запита сянката. — Вар! Ветер! Легни. Какво искате?

— Аз съм Антон Космич. От града. Търся горския.

— Аз съм горският. Салвес Цецерич.

— А-а… Андрон Сай?

— Той ми е тъст.

— Женен сте за дъщеря му ли? — запитах аз, като че ли човек може да се сдобие с тъст по някакъв друг начин.

— Аха. За Гана.

— А къде е вашият тъст?

— Сега е пенсионер, почива си. Но каква ти почивка?! Всеки ден прави „вечерен обход“. Съвсем се е вдетинил. И понякога седи на гроба на сина си.

— Чувал съм тази история.

— Понякога умът му се поизбистря, но не често. Може би по̀ към лятото. И дъщеря му помни всичко, но сега е в Нароч в санаториума. А аз какво? Тук съм заврян зет, външен човек.

— Аз трябва да опитам да разплета онази паяжина.

— Имаше такова нещо — сухо и спокойно промълви той. — Тя имаше брат… Говореше се, че бил провокатор. Но аз имам право да кажа такова нещо — гласът му се повиши и внезапно стигна до крясък. — За своето семейство имам право да говоря всичко. Тук аз съм си господар. Но ако някой посмее да повтори тази мръсна лъжа, веднага ще му запуша устата. Вместо да се навъртате покрай чуждите къщи, по-добре си гледайте работата. Хайде, разкарай се, докато не си опитал какво значи заряд от едра сол в задника. Кръгом и да ти видя гърба!

Кучетата, доловили гневната му интонация, се надигнаха. Впериха очи в мен. Отляво се бе изправило яко мутресто гонче, черно червеникаво, на петна, с едра глава и тъпа муцуна, силно на вид и високо най-малко към осемдесет сантиметра. Отдясно — друго голямо куче (но по-дребно от събрата си), сивкаво, с по-дълги крака, по-стройно. Когато го погледнах, ме побиха тръпки.

1 ... 74 75 76 77 78 79 80 81 82 ... 148
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)