Хроника на птицата с пружина

На това място от разказа лейтенант Мамия си погледна часовника.

— И както виждате, ето ме сега пред вас — добави той тихо. После тръсна глава, сякаш да отмахне невидимите нишки на спомените. — Точно както беше казал господин Хонда, не умрях на континента. И от четиримата, които отидохме там, живях най-дълго.

Аз кимнах.

— Извинете, че говорих толкова дълго. Сигурно ви е било много отегчително да слушате как никому ненужен старец бъбри за едно време. — Лейтенант Мамия се надигна от канапето. — Още малко, и ще изпусна влака.

Побързах да го спра.

— Много ви моля, не приключвайте разказа си така — рекох му аз. — Какво стана после? Искам да чуя и останалото.

Той ме гледа известно време.

— Как да направим? — възкликна старецът. — Наистина закъснявам, защо не ме изпратите до спирката на автобуса? Може би по пътя ще успея да довърша накратко.

Излязох заедно с него от нас и тръгнах към автобусната спирка.

— На третата сутрин бях спасен от ефрейтор Хонда. Онази нощ той усетил, че монголците идват да ни заловят, измъкнал се от палатката и през цялото време се укривал. Взел със себе си документа от кожената чанта на Ямамото. Направил го, защото най-важно за нас бе да не допускаме документът да попадне във вражески ръце, каквито и жертви да ни струва това. Сигурно се питате защо, след като е разбрал, че монголците идват, ефрейтор Хонда е избягал сам, вместо да събуди и нас, останалите, за да се измъкнем заедно. Истината е, че нямаше никаква надежда да победим при такива обстоятелства. Монголците знаеха, че сме там.