Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Напоена с влага, съживена под ласките на слънцето, земята набуя в трева и бурен, дивечът изпълзя от дебрите и Скендера възкръсна.
— Ната — извика София една сутрин. — Викни ратаите, прати за Стефан Котленеца… Трябва да стегнем къщата. Скоро князете ще застанат на прага.
Мина май, юни, но все още никой не идваше, никакво писмо не стигаше до Буджак, нито някой, било Аарон Асса, било Аурел Абруд бяха получили някакви сведения за момчетата. В началото на юли султанът изпрати войска да раздели трите княжества на вилаети и да утвърди властта му, но навръх Илинден избухна войната с Венеция за Крит и Високата порта изтегли аскера си на юг, към пристанищата на Солун и Галиполи… За Крит, острова на раздора, щеше да се води четвърта поредна война… И тогава по пътя от Килия се зададе Наум Белиот.
Войната се затягаше, жертвите растяха, дъното около острова обрасна с пробити, подпалени, разцепени и преобърнати кораби, но Фортуна все не накланяше везните в нечия полза. Венеция беше получила уверения и от Генуа, и от Неапол, че ще я подкрепят на синьо дъно, но колкото и да се взираха на запад капитаните на Републиката, помощ не се задаваше. За разлика от великите си прадеди, Мустафа Кюпрюлю паша, великият везир на Отомания, все още не успяваше да събере в едно пристанище и фелуците си, и ортите, които трябваше да заменят изтощения и обезкървен гарнизон в Кандия. Изнемогващите защитници на Крит гинеха като мухи от глад и дизентерия.
От няколко дни цареше затишие, морето лежеше спокойно и гладко като платнище, проснато за съхнене, по пладне температурата скачаше толкова, че живачният термометър на пристанището всеки ден пръсваше стъкленицата си. Умората си казваше думата и нито галерите помръдваха, вързани на котвите си, нито османците, превзели с щурм Кандия през зимата, правеха опит да разкъсат обръча, оковал пристанището… Тогава задуха бриз, по небето плъзнала облаци, замириса на дъжд. За критяни това значеше възкръсване. Градът разтвори капаците на прозорците и пусна вятъра в спарените си стаи, по сокаците се чуха копита, писнаха зурни, но когато в пет часа по турско време мюезинът се провикна от минарето и чалмалиите паднаха по очи във възхвала на аллаха, от православния манастир, високо горе над града, долетяха тържествени камбани. От северозапад се спускаха галерите на Венеция. Това, което ни обнадеждените християни знаеха, ни рязаните информатори на Хюсеин бей, шефа на гарнизона, бяха успели да му докладват, беше, че флотата се командва от дож Корадо Орлани и че на левия му фланг плава петмачтовият английски бриг „Спидер“, командван от неговия собственик княз Филип Авалов, наречен още Паяка.
Бягството беше стихията на Спидер. Ако се чувстваше добре, възроден и годен да прощава, това беше само задгърбил грижи, опасности, понесъл се в кариер към безгрижието. Изоставил веднъж брат си и Зоя, той почувства облекчението на роба, счупил оковите си. Усетил настроението на господаря си, Атаман отприщи мощния си галоп и с всяка секунда го отдалечаваше недостижимо и от азиатската злоба на Хасан Али, и от кой знае от кого вменените му задължения към семейство, родова чест, та дори и към енигматичната родина на баща му. „Извини ме, Бели дяволе, но не бива да искаш от един княз да гледа на това стадо като на едноутробни братя!“
Вятърът свиреше в ушите му, но тишината и самотата бяха така всеобхватни, че скоро остави избор и на път, и на посока на жребеца и потъна в мисли. Цялата представа, която беше изградил за себе си, всичките достойнства, които си приписваше или беше убеден, че притежава, рухнаха. Марс му създаде комплекси, вдъхна му неувереност, та дори и страх, накара го да се озърта като циганин на тържище и в края на краищата го принуди да стреля от засада като наемниците на майка му. Спидер се срамуваше, че не му достигна кураж да се опълчи открито срещу копелето, и се боеше, че му е оставил шанс да оцелее. Ако Марс беше жив, неговите собствени дни бяха броени, освен ако Зоя не изпросеше опрощението му… Зоя? И наум произнесено, това име режеше мозъка му, изпълваше го с яростна болка, устата му се наливаше с отровна слюнка, унижението се спускаше като пелена над очите му. Той, княз Авалов, рицарят, воювал срещу преподобния Оливер Кромуел, участвал в похода на най-големия авантюрист на века Валенщайн, беше свил знамената пред сина на бащината си слугиня и единствената му надежда за спасение сега беше кариерът на коня му. Трудно се понасяше такова самопризнание, още повече когато Зоя, собствената му съпруга, нито за миг не беше се побояла да му каже всичко това в очите.