Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Четиринадесета глава
Дебора огледа повърхностно стаята, за да се увери, че не е забравила нищо. Заключи куфара си и го свали от леглото, като в същото време реши, че е много добре, задето напускат Корнуол. През нощта времето се беше променило и вчерашното ослепително кобалтово небе тази сутрин беше сиво. Острите пориви на вятъра кашляха под прозорците и от един от тях, наполовина отворен, идваше недвусмисленият мирис на дъжд. Все пак, ако не се смятаха тропането по стъклата и скърцането на тежки клони недалеч от къщата, в утрото не се чуваха други шумове. Инстинктивно усетили наближаването на бурята, кресливите чайки и корморани бяха изчезнали, за да търсят убежище по-навътре в сушата.
— Госпожице?
На вратата стоеше една от камериерките на Хауенстоу, млада жена с облак от черна коса, която почти закриваше триъгълното й лице. Дебора си спомни, че името й е Каролайн. Подобно на останалите дневни прислужници в къщата, момичето не носеше униформа, а само тъмносиня пола, бяла блуза и равни обувки. Беше хубавичка и спретната. Носеше поднос, с който жестикулираше, докато говореше.
— Негово благородие си помисли, че ще искате да хапнете нещо, преди да тръгнете за влака — рече Каролайн и отнесе подноса на малкия триножник до камината. — Каза, че имате само тридесет минути.
— Лейди Хелън знае ли това? Станала ли е?
— Станала е, облича се и в същото време закусва.
Сякаш в потвърждение на това, лейди Хелън влезе в стаята, заета едновременно с три дейности. Вървеше по чорапи, дъвчеше парче препечена филийка и държеше протегнати два чифта обувки.
— Не мога да реша — рече тя, като ги гледаше критично. — Тези велурените са по-удобни, но зелените наистина са сладки, нали? Тази сутрин пробвах и двата дузина пъти.
— Бих препоръчала велурените — каза Каролайн.
— Хмм. — Лейди Хелън пусна едната велурена обувка на пода, обу я, след това пусна едната от другия чифт и също я нахлузи на крака си. — Погледни внимателно, Каролайн. Сигурна ли си?
— Напълно — отвърна Каролайн. — Велурените. А ако ми дадете другия чифт, ще ви го сложа в куфара.
Лейди Хелън й махна с ръка да почака малко и огледа краката си в огледалото от вътрешната страна на вратата на гардероба.
— Виждам, че си права. Но я само погледни зелените! Със сигурност в полата ми има и зелено. Или ако не, може би ще придадат контраст. Защото имам възможно най-сладката чанта за тези обувки и умирам някой път да ги сложа заедно. Човек не обича да признава, че някоя негова импулсивна покупка на обувки и чанта е била съвсем напразна. Дебора, ти какво мислиш?
— Велурените — отвърна Дебора, избута куфара си до вратата и тръгна към тоалетната масичка.
Лейди Хелън въздъхна.
— Болшинството печели — рече тя, докато гледаше как Каролайн напуска стаята. — Чудя се дали не мога да я открадна от Томи. Погледна обувките и веднага реши. За бога, Дебора, тя би ми спестявала часове всеки ден! Повече не бих стояла сутрин пред гардероба в безплодни опити да реша какво да облека. С положителност няма да ми се налага.
Дебора измърмори нещо неясно в отговор, докато гледаше недоумяващо към празното място до тоалетката. След това отиде до гардероба и надникна вътре, без отначало да почувства нито паника, нито изненада, а само объркване. Лейди Хелън продължила бърбори:
— Сама се превръщам в жертва. Когато чуя думата „разпродажба“ за „Хародс“, просто се разпадам на части. Обувки, шапки, пуловери, рокли. Дори веднъж си купих едни обувки само защото ми ставаха. Помислих си, че са много сладки, точно такива, каквито ми трябват, за да се шляя из мамината градина. — Тя огледа внимателно подноса със закуската на Дебора. — Смяташ ли да ядеш грейпфрута?
— Не, изобщо не съм гладна.
Дебора влезе в банята и отново излезе. След това коленичи на пода и погледна под леглото, като се опитваше да си спомни къде е оставила кутията. Със сигурност не я бе изнасяла от стаята. Беше я видяла, без да я забелязва, предишната вечер, а и вечерта преди нея, нали? Помисли усилено върху това и й се наложи да признае, че не може да си спомни. Все пак бе немислимо да я е поставила на друго място, а още по-немислимо — изобщо да липсва. Защото ако липсваше, а тя не я бе поставила на друго място, това можеше да означава само…
— Какво правиш, за бога? — попита лейди Хелън, като гребеше доволно с лъжичка от грейпфрута й.
Дебора почувства как я обзема страх, когато видя, че под леглото нищо не е поставено или напъхано, за да не се пречка. Изправи се на крака и усети как лицето й се сковава.