Зимата на нашето недоволство

Отвори със замах дрешника и положи длани върху изящната, провокираща рокля, която пазеше за уикенда на Четвърти юли, обувките със заострените като молив токчета, чорапите, по-прозрачни, отколкото ако беше на бос крак. Инертността й се беше изпарила. Облече се със скоростта и прецизността, с която касапинът наточва своя нож, и се огледа в огледалото така, както касапинът пробва острието върху палеца си. Бързина, но без юркане, бързина към онзи мъж, който няма да я чака, а сетне — спокойно и бавно, както подобава на една осведомена, умна, шикозна и самоуверена дама с красиви крака и безупречно бели ръкавици. Нямаше мъж, който да мине покрай нея, без да я огледа. Шофьорът на дърводелната „Милър Брадърс“ подсвиркваше подире й, докато минаваше тържествено с камиона с трупите, а две гимназистчета я преценяваха със свити очи в стил Рудолф Валентино и преглъщаха болезнено слюнката, изпълнила полузяпналите им уста.

— К’во ще кажеш за тая, а? — питаше единият.

— Иха-а-а! — отвръщаше му другият.

— Само да ми падне…

— Еха-а-а!

Една дама не се размотава безцелно — поне не в Ню Бейтаун. Задължително трябва да е тръгнала нанякъде, по някаква работа, та макар и най-дребната и незначителна. Докато ситнеше по главната улица, Марджи кимаше с глава и разговаряше с минувачите и автоматично ги преценяваше.

Господин Хол — живее от заеми, и то от доста време.

Стоуни — як, истински мъж, но как си представя една жена да съществува на полицейска заплата или пенсия? Да не говорим, че е и приятел.

Харълд Бек — собственик на имоти, и то не малко, ама със силно обратна резба. При това — вероятно единственият на този свят, който не подозира тази си склонност.

Макдауъл — „Радвам се да ви срещна, сър? Как е Мили?“ Изключено — шотландец, стиснат, обвързан с жена инвалид, от ония, дето живеят вечно. И той си имаше своя тайна. Никой не знаеше на колко възлиза състоянието му.

Доналд Рандълф с романтичния поглед — идеална компания, докато заема съседното столче в бара, салонен кавалер, чиито възпитани маниери се проявяваха дори когато се напиеше, но безполезен, ако не си решила, че можеш да изкараш живота си върху столче в бар.

Харълд Люс — разправяха, че бил роднина на собственика на списание „Тайм“, но кой беше пуснал тая клюка, самият той ли? Суров човек с репутация за мъдрост, дължаща се на неспособността му да върже две приказки.

Ед Уонтънър — лъжец, мошеник и крадец. За него се говореше, че бил фрашкан с пари, но жена му бе на смъртно легло, а Ед никому не вярваше. Нямаше вяра дори на кучето си, че няма да му избяга. Затова го държеше все завързано, а то виеше.

Пол Стрейт — видна личност в Републиканската партия. Жена му се казваше Бътерфлай56 и това не й беше прякор. Бътерфлай Стрейт — по кръщелно Бътерфлай — честна дума. Пол се замогваше, когато изберяха републиканец за губернатор на щата Ню Йорк. Беше собственик на градското бунище и прибираше двадесет и пет цента за всеки разтоварен камион. Разправят, че когато плъховете станали опасно големи, продавал входни билети на желаещите да ги отстрелват, като при това им давал под наем електрически фенери и пушки в комплект с ловджийски патрони калибър .22. Заради поразителната му прилика с президента Айзенхауер мнозина му викаха Айк. Но веднъж кротко пияният Дани Тейлър го беше нарекъл „най-благородният от всички полове“ и този прякор му остана. Пол Благородния стана името му в негово отсъствие.