Бранителката на портата

— Много добре тогава — усмихва се той и тръгва да излиза, без да каже и дума повече.

Щом затваря вратата след себе си, Луиса избухва в смях.

— Какво има? — опитвам се да изглеждам като чиста вода ненапита, но топлината, която изгаря бузите ми, ме кара да мисля, че не съм успяла.

Тя запраща туниката към мен.

— Не ми се прави на светица, Лия Милторп. Познавам те твърде добре.

— Не се правя на светица — свивам рамене аз. — Нищо не се е случило. Той… уважава законите на моя свят.

Смехът се отприщва най-напред като кикот, който тя прикрива с длан на устата си, и се разраства в истински вой, от който Луиса се тръшва до мен на леглото. Подигравателният й смях като че ли ме засяга, ала не мога да кажа нищо, за да защитя себе си или Димитри. И без друго Луиса едва си поема дъх и няма да ме чуе, а още по-лошото е, че смехът й е заразителен.

По принцип не ми се ще да й пригласям. Та нали присмехът й в случая е съвсем несправедлив. Ала не успявам да й устоя и скоро и двете се заливаме от смях и се кикотим тъй невъздържано, че по страните на Луиса се търкулват сълзи, а мен ме заболява коремът. След известно време поутихваме, но оставаме да лежим една до друга върху завивката, докато дишането ни съвсем се успокоява.

— А сега, след като добре се посмя на мой гръб, няма ли да ми разкажеш за нощта си с Рис? — питам аз, забила поглед в тавана.

— Ще ти кажа само едно нещо: мисля, че „уважението му към законите на нашия свят“ — и отново избухва в смях — не е в неговите приоритети.