Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
От лявата му страна се мержелееха два тъмни отвора. В дъното, точно зад тях, имаше нещо, което приличаше на врата, почти съвпадаща с края на коридора. Той продължи напред; в краката му се плискаше вода.
Първите две кухини приличаха на някогашни помещения — най-вероятно килии, но сега разбитите врати висяха безжизнено на разкривените си панти. Играещите светлини на факлата разкриваха вътре само сенки и нищо друго. В необитаемите помещения се усещаше влажният мирис на тлен. Саймън бързо ги подмина и стигна до вратата в дъното. Котката в пазвата му леко го одраска, докато разглеждаше масивните дъски на трепкащата светлина. Какво ли имаше зад вратата? Друга запусната стая или коридор, водещ по-нататък в блъсканата от морския прибой скала? Или може би това бе тайната съкровищница на Приратес, скрита от всички любопитни очи… е, от почти всички любопитни очи?…
В горната част на вратата беше закрепена метална плочка: Саймън не можеше да прецени дали е резе, или капаче на шпионка. Опита се да я отмести, ала ръждивият метал не помръдна. По пръстите му полепнаха червеникави прашинки ръжда. Огледа се и откри част от счупена панта. Вдигна я и зачегърта метала, докато накрая с жално изскърцване пластинката не се отмести настрани около разядената от солта и ръждата пантичка. Саймън хвърли бърз поглед по коридора, ослуша се за приближаващи стъпки, после се наведе и погледна през дупката.
За голяма негова изненада, в стаята пламтеше снопче тръстики в поставка на стената, ала шеметната, ужасяваща мисъл, че е намерил тайната съкровищница на Приратес, бързо се изпари от главата му, след като огледа влажния, покрит със слама под и голите стени. В дъното на стаята обаче имаше нещо… някаква свита тъмна сянка.
Саймън внезапно чу някакво дрънчене и стреснато се обърна. Заля го вълна от страх и той тревожно се заоглежда в очакване всеки момент да чуе тупкането на черните ботуши по коридора. Шумът се повтори и Саймън с удивление установи, че идва от стаята зад вратата. Той предпазливо долепи окото си до дупката и се взря в сенките вътре.
Нещо до черната стена се движеше — някакъв тъмен силует, и когато се наклонеше на една страна, резкият металически звук отекваше в малкото помещение. Силуетът вдигна глава.
Саймън ахна и отскочи от шпионката, сякаш го бяха зашлевили през лицето. В един безумен миг почувства, че земята се върти под краката му, сякаш бе махнал покрова на нещо познато, само за да открие разложената му вътрешност.
Окованият затворник, който гледаше към него, съществото с безумни очи, беше принц Джосуа.
12. Шест сребърни врабчета
Саймън се препъваше през двора. Мислите се надвикваха в главата му като улична тълпа. Искаше да се скрие. Искаше да избяга. Искаше да изкрещи ужасната истина и да избухне в смях, да накара обитателите на замъка да изскочат навън. Колко уверени се чувстваха, уверени във всичко, догаждаха се и клюкарстваха, ала не знаеха нищо! Нищичко! Саймън искаше да изреве, да блъска и да хвърля, ала в сърцето му още витаеше страхът от очите на Приратес — очи на хищна птица. Какво можеше да напрани? Кой би му помогнал, за да се оправи в този объркан свят?
„Моргенес“.
Докато вървеше с изтръпнали крака през потъналия в здрач двор, в съзнанието му изплува спокойното, леко присмехулно лице на доктора и изтласка страшния образ на свещеника и на окованата сянка в тъмницата долу. Без да се замисля повече, Саймън профуча през обкованата черна врата на Кулата на Хйелдин и хукна по стълбите на Канцеларията. За секунди прекоси дългите коридори и рязко отвори вратата, водеща към забранената за него Кула на Зеления ангел. Изпитваше толкова болезнена нужда да стигне до жилището на доктора, че ако клисарят Барнабас му препречеше пътя в опит да го залови, щеше да изтече като живак между пръстите му. Силен вятър премина през него, изпълни го животинска пъргавина и го избута още напред. Още преди страничната врата на кулата да се затвори зад него, той вече тичаше по подвижния мост и миг по-късно заудря по вратата на доктора. Двама стражи от Еркинската гвардия го погледнаха с безразличие и се върнаха към играта си на зарове.
— Докторе! Докторе! Докторе! — изкрещя Саймън и отново заблъска вратата като полудял бъчвар бъчвата си. Докторът бързо се появи, бос и разтревожен.
— В името на рогата на пръхтящия Криунос, момче! Да не си полудял!? Да не би да си глътнал рояк пчели!?