Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Това беше смъртта — Саймън знаеше това. Почувства студеното трошене на гробна пръст под ровещите си ръце, тежестта на тъмния, влажен чернозем в устата и очите си. Думите и безстрастният глас бяха изчезнали, усещаше само как нещо го тегли, нещо нематериално, което малко по малко го издърпваше напред. Леденостудена змия обви сърцето му. Чакаше го смъртта — неговата смърт. Само да издадеше звук, само да трепнеше или да си поемеше въздух, и никога повече нямаше да види слънцето. Той стисна очи толкова силно, че го заболяха слепоочията. Стисна и зъби, за да възпре желанието си да си поеме дъх. Тишината свистеше и гърмеше. Силата, която го теглеше, нарасна. Саймън се почувства така, сякаш бавно потъва в тъмните дълбини на морето.
Внезапно измяукване раздра тишината и стреснатият Приратес изруга. Невидимата задушаваща хватка изчезна. Очите на Саймън се отвориха навреме, за да види една гъвкава сива сянка, която профуча край него, прескочи ботушите на Приратес и изчезна в тъмнината на долния люк. Изненаданият смях на свещеника отекна глухо в претъпканото помещение.
„Котка!“
След миг черните ботуши се обърнаха и тръгнаха обратно по пътечката. Саймън чу скърцането на стъпалата. Остана неподвижен, с притаен дъх, нащрек. По челото му се стичаше студена пот и влизаше в очите му, ала той не вдигна ръка, за да я изтрие — още не.
Най-после, много след като скърцането на стълбата бе утихнало, Саймън се изправи и опита да се задържи на изтръпналите си, разтреперани крака. Слава на Усирис, благословена да е тази сива котка! Ала какво да прави сега? Беше чул хлопването на горния капак и стъпките по пода отгоре, ала не можеше да е сигурен, че Приратес си е тръгнал. Щеше да е рисковано дори да повдигне тежкия капак и да се огледа. Ако свещеникът бе още в склада, сигурно щеше да го чуе. Как да се измъкне оттук?
Реши, че просто трябва да остане на място и да чака в тъмнината. Дори свещеникът да беше в помещението отгоре, най-вероятно щеше да си свърши работата и да си тръгне. Това изглеждаше най-безопасният план — ала нещо у Саймън се разбунтува. Едно бе да си изплашен — а Приратес му беше изкарал ума, и друго — да прекараш цялата вечер в един тъмен килер и да понесеш полагащото се наказание, при положение че свещеникът навярно бе вече на път към своето гнездо в Кулата на Хйелдин.
„Освен това не мисля, че той наистина щеше да успее да ме накара да се покажа… По-скоро бях изплашен до смърт…“
В ума му изникна споменът за кученцето с пречупения гръбнак. Той отвори уста и задиша дълбоко.
Ами котката, която го спаси от залавяне — от залавяне? Въгленочерните очи на Приратес като че ли още го наблюдаваха. Те не бяха плод на уплашеното му въображение. Къде изчезна котката? Ако беше скочила в долното помещение, явно бе попаднала в капан и никога не би намерила пътя обратно без помощта на Саймън. Беше въпрос на чест да я спаси.
Той тихо се придвижи напред и забеляза смътна светлина през отвора в пода. Фенер ли гореше долу? Или имаше друг изход, врата към някой от вътрешните дворове?
След като почака малко и се ослуша, за да се увери, че този път никой няма да го изненада, Саймън предпазливо стъпи на стълбата и заслиза надолу. Струя студен въздух изду леко ризата му и кожата по ръцете му настръхна. Той захапа долната си устна, поколеба се, после продължи.
В началото единствената светлина идваше отдолу, сякаш Саймън се спускаше в гърлото на някаква бутилка. После светлината се разпростря и скоро опипващият му крак стъпи на под. Саймън се огледа и видя, че стълбата свършва тук; нямаше люк за по-долно помещение. Единственият източник на светлина в стаята, тъй като най-горният люк бе затворен, бе един странен светещ четириъгълник на срещуположната стена — призрачна врата, очертана на стената с колеблива жълтеникава светлина.
Саймън суеверно направи знака на Дървото и се огледа. В стаята имаше само една счупена тренировъчна мишена за копия и останки от други съоръжения за рицарски турнири. Въпреки че издължените сенки оставяха много неосветени ъгли, той не можа да види нищо, което би представлявало интерес за човек като Приратес. Тръгна към светещата фигура на стената с протегнати напред ръце — петпръсти силуети, очертани в кехлибарен цвят. Внезапно четириъгълникът присветна силно, после изгасна. Черен плащ се спусна върху всичко наоколо.