Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Саймън остана сам в тъмнината. Не се чуваше никакъв звук, освен пулсиращата му кръв, отекваща в ушите му като шум от вълните на далечен океан. Той предпазливо направи стъпка напред; звукът от обувката му по пода отекна в тишината. Направи още една крачка и после друга: протегнатите му пръсти напипаха студен камък… и нещо друго; местенца на странна слаба топлина. Той се отпусна на колене до стената.
„Сега знам как се чувства човек на дъното на кладенец. Надявам се, че никой няма да застане отгоре и да хвърля камъни върху главата ми“.
Докато седеше и умуваше какво да прави, дочу слаб звук от някакво раздвижване. Нещо се блъсна леко в гърдите му и изтръгна от тях изненадано възклицание. Нещото се отдръпна, ала миг по-късно го побутна отново. Нещо се триеше нежно в ризата му… и мъркаше.
— Коте? — прошепна той.
„Ти ме спаси, знаеш ли? — Саймън погали невидимото телце. — По-полека де. Не мога да разбера кое е глава, кое е опашка, като се въртиш така. Вярно е, спаси ме, но и аз ще те измъкна от дупката, в която си се завряло“.
— Разбира се и аз се набутах в същата дупка — каза Саймън на глас.
Вдигна косматото животинче и го сложи в пазвата си. Усетила топлината на тялото му, котката замърка доволно.
— Знам какво беше това светещо нещо — прошепна той. — Врата. Магическа врата.
Това обаче бе магическата врата на Приратес и Моргенес щеше жив да го одере само защото се е приближил до нея. Ала Саймън бе обзет от прилив на решително възмущение: този замък беше и негов в края на краищата и складовите помещения не бяха собственост на някакъв парвенюшки свещеник, колкото и страшен да бе той. Във всеки случай, ако се качеше обратно по стълбата и Приратес беше още там… е, дори и възвърналата се гордост на Саймън не му позволи да се заблуждава относно това, което би се случило тогава. Така че или трябваше цяла вечер да седи в непрогледната тъмнина на шахтата, или…
Той долепи дланта си до стената и я прокара по студените камъни, докато отново не намери ивиците топлина. Проследи ги с пръсти и откри, че приблизително отговарят на четириъгълното очертание, което бе видял в началото. Сложи дланите си по средата и натисна, ала неизмазаната стена не помръдна. Натисна отново с всичка сила; котката неспокойно се размърда под ризата му. Отново нищо. Опря се на стената и усети как топлите ивици започват да изстиват под дланите му. Внезапно си представи Приратес, спотаил се като паяк в тъмнината отгоре, с ехидна усмивка на ръбатото си лице, и сърцето му заби по-силно.
— О, Елисия, Майчице Божия, отвори! — измънка той отчаяно. Дланите му бяха потни от страх и хлъзгави. — Отвори!
Камъкът внезапно се затопли, после стана горещ и Саймън се отдръпна. На стената пред него се появи тънка златиста линия. Двата й края запълзяха хоризонтално като потоци от разтопен метал, после се спуснаха надолу и после отново се сляха. Пред него светеше вратата. Саймън само повдигна ръка и я докосна с пръст и тя засвети още по-ярко. По краищата се очертаха пукнатини. Той внимателно постави пръстите си в единия край и бутна: каменната врата безшумно се отвори и в помещението нахлу поток светлина.
Измина известно време, докато очите му привикнат към нея. Зад вратата, изсечен направо в грубия камък на замъка, почваше коридор, който се губеше зад ъгъла. В една поставка на стената гореше факла: това го беше объркало така. Той се изправи и почувства приятната тежест на котката в пазвата си.
Щеше ли Приратес да остави запалена факла, ако не възнамеряваше да се върне? И какъв беше този странен проход? Саймън си спомни, че Моргенес беше споменавал нещо за ситски руини под замъка. Това със сигурност беше стар каменен градеж, ала неугледен и груб, напълно различен от изящната нежност на Кулата на Зеления ангел. Той реши да поогледа; ако коридорът не водеше наникъде, в крайна сметка щеше да му се наложи да се върне по стълбите.
Стените на тунела бяха влажни. Докато Саймън с опипване се придвижваше по коридора, чуваше далечен тътен, проникващ през самата скала.
„Сигурно се намирам под нивото на Кинслах. Нищо чудно, че камъните, въздухът — всичко е толкова влажно“. Сякаш в подкрепа на мисълта му, през шевовете на обувките му започна да прониква вода.
Коридорът отново завиваше и се спускаше надолу. Мъждукащата светлина от факлата при входа се смеси със светлина от нов източник. Саймън зави покрай още един последен ъгъл и излезе на равна широка площадка, която на десетина крачки свършваше със стена от напукан гранит. Там, в една халка на стената, гореше още една факла.