Престолът от драконова кост

Бойницата на ъгъла на Западната стена вече бе отхапала едно късче от следобедното слънце. Още едно камъче изтрополи по стените на кладенеца и последва другарчетата си по съдба.

„Гладен съм“ — помисли си Саймън.

Нямаше да е зле да се помотае из кухнята и да изпроси нещо за ядене от Джудит. Вечерята нямаше да е сервирана поне още час, а стърженето в стомаха му припомни, че не е слагал нищо в устата си от ранна сутрин. Единственият проблем бе, че Рейчъл и нейният легион чистеха трапезарията и съседните стаи — последната битка от изморителната пролетна кампания на Драконката. Разбира се, би било по-добре, ако е възможно, да не се засича с Рейчъл и да не слуша забележките й относно моленето за храна преди вечеря.

След кратко размишление, по време на което изпрати още три камъчета с дрин-дран-дрънкане надолу в кладенеца, Саймън реши, че е по-добре да премине под Рейчъл Драконката, отколкото да я заобикаля. Трапезарията заемаше целия втори етаж на столовата по протежение на Морската стена от централното укрепление; щеше да му отнеме много време да заобикаля Канцеларията, за да излезе при кухните от другата страна. Не, складовите помещения бяха единственият маршрут.

Той рискува с един бърз преход от общия двор през западния вход на столовата и успя да се промъкне, без да го забележат. Мирисът на сапунка и далечното шляпане на парцали го накараха да ускори крачка и той се шмугна в мрачния сутерен и складовите помещения, които заемаха по-голямата част от пространството под столовата.

Тъй като сутеренът беше на цели шест или седем лакътя под височината на стените на вътрешния двор, през прозорците му проникваше само слаба, отразена слънчева светлина. Гъстата сянка вдъхна сигурност на Саймън. Поради леснозапалимите материали, тук почти никога не се внасяха фенери. Вероятността да го открият беше нищожна.

В голямото централно помещение чак до тавана се издигаха грамади бъчви и каци — мрачни, заоблени кули с тесни проходи между тях. Какво ли нямаше в тези бъчви: сушени зеленчуци, сирена, топове платно от стари времена, дори рицарски брони, потопени в каци с черно като нощ масло. Изкушението да отвори някои от буретата и да види какви съкровища се крият в тях беше много силно. Но Саймън нямаше лост, за да откърти тежките, здраво заковани капаци, нито пък смееше да вдига шум, след като Драконката и нейните легиони миеха и търкаха точно над главата му като грешници от ада.

В средата на дългото сенчесто помещение, докато си проправяше път между купищата бъчви, които се надвесваха над него като колоните на катедрала, Саймън едва не падна в една дупка.

Отскочи изненадано назад, с разтуптяно сърце, но бързо разбра, че това в пода не е просто дупка, а люк с отворен капак. Ако внимаваше малко повече, можеше да го заобиколи, въпреки теснотата на пътечката… но защо бе отворен? Явно тежкият капак беше вдигнат с някаква цел. Сигурно някой от склададжиите бе пренесъл нещо някъде по-надолу и не бе могъл да затвори капака, тъй като ръцете му са били заети.