Владетелят на кулата

— Това вие ли сте? — попита изненадано той.

— Бях там, да — отговори Дарена. — Както и капитан Адал. Всички бяхме там, всички поданици на Кралството, достатъчно големи да носят оръжие, сражавахме се рамо до рамо с еорил и сеорда. Ледените не правеха разлика между войници и цивилни, затова всички се включихме в битката.

— Нямахме избор, понеже Кралството така и не изпрати помощ — добави капитанът.

Погледът на Вейлин се задържа върху бойните котки на Ледената орда и кръвната песен набра сила, насочвайки мислите му на северозапад. „Значи в крайна сметка са намерили убежище тук.“

Дарена изведнъж ахна. Вейлин я погледна и видя, че го зяпа ококорено.

Той вдигна вежда.

— Милейди?

Тя се изчерви и отклони поглед.

— Нека ви покажа покоите ви, милорд.

— Да, благодаря.

Стаята му се намираше три етажа по-нагоре, достатъчно високо да предлага чудесен изглед към града и отвъд него. До стената имаше голямо застлано с кожа легло, а пред южния прозорец — грубовато писалище. В единия ъгъл на плота му имаше купчина листа, заедно с перо и пълна мастилница.

— Подготвих петициите и докладите, които трябва да прегледате, милорд — каза Дарена и махна към купчината документи. Бяха останали сами, след като капитанът бе предложил на Алорнис да ѝ покаже нейните покои на горния етаж. — Спешните са вързани с червена панделка. Добре ще е да започнете с писмото от гилдията на корабостроителите.

Вейлин погледна към бюрото и видя писмо с червена панделка най-отгоре на купчината.

— Благодаря ви за предвидливостта, милейди.

— Не е нужно. Ако ме извините… — Тя се поклони и се обърна към вратата.

— Каква е? — попита Вейлин, преди да е излязла.

Тя се поколеба, после се обърна и го погледна с видима неохота.

— Милорд?

— Дарбата ви. — Седна на стола пред бюрото и се облегна назад с ръце зад главата. — Знам, че имате дарба, иначе не бихте доловили моята.

Страх засенчи безизразното ѝ досега лице, но само след миг гняв измести страха.

— Дарба, милорд? Не знам какво имате предвид.

— О, мисля, че знаете.

Взираха се мълчаливо един в друг; в нейните очи грееше открито негодувание и Вейлин си даде сметка за недоверието, което щеше да среща тук на всяка крачка.

— Къде да намеря брат си? — попита той, когато стана ясно, че тя няма да отговори на предишния му въпрос. — Русият мъж с хубавата съпруга и бойната котка.

— Тя каза, че ще разберете. И че няма смисъл да ви лъжа.

— Била е права. А каза ли ви, че няма причина да се боите от мен?

— Да. Но тя ви познава, а аз — не. Не ви познават и хората, които вашият крал ви е изпратил да управлявате.

— Имате предвид нашия крал.

Тя затвори очи за миг и въздъхна да овладее гнева си.

— Разбира се, милорд. Грешка на езика. Села и съпругът ѝ са в Нериново, село на дванайсет мили северозападно оттук. Сигурна съм, че те ще се радват да ви видят.

Вейлин кимна и взе писмото с червената панделка от купчината.

— И какво искат? Тези корабостроители?

— Търговската гилдия намали сумата, която членовете ѝ плащат за поддръжка на корабите. Твърдят, че спадът в търговията, настъпил заради Алпиранската война, се е отразил драматично на печалбите им. Корабостроителите искат да възстановите първоначалните такси.

— Търговците истината ли казват?

Тя поклати глава.

— Има известен спад в търговията с някои стоки, но цената на синия камък се удвои след войната и това компенсира загубите им от другия стокообмен.

— Цената на синия камък се е увеличила, защото има недостиг, предполагам? Веднъж крал Янус спомена, че залежите са на изчерпване.

Дарена смръщи вежди.

— Не знам какво ви е казал покойният ни крал, милорд. Знам, че добивът в мините е стабилен от много години. Нещо повече, баща ми се принуди да въведе ограничения върху добива, за да предотврати спад в цената. Двойното поскъпване се дължи на факта, че корабите на Кралството вече не могат да го транспортират директно до алпиранските пристанища.

Вейлин преглътна напушилия го горчив смях. „Още една нишка от паяжината на стария хитрец се оказва лъжа.“ Отвори писмото и написа името си под текста, с пълното съзнание, че лейди Дарена е втренчила поглед в ръката му, която с мъка изписваше буквите.

— Молбата на корабостроителите е одобрена — каза той. — Какво друго имате за мен?

Погледът ѝ се премести от грозния му подпис към купчината документи.

— Ами — каза тя, приближи се до бюрото и отвори следващата петиция, — капитан Адал иска да бъдат закупени нови ботуши за Северната гвардия…