Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Кара се приближи и се сгушихме в светлината на орикалкума, три бледи лица, озарени сред океан от мрак.
— Звуците отекват, сякаш сме в пещера — каза тя.
— Трябва да излезем. — Надявах се някой друг да посочи начина.
— Преди троловете да ни изядат — додаде Тутугу.
— Стига с тия приказки за тролове! — Страхът ме накара да повиша глас. Мракът вече гъмжеше от въпросните копелдаци, сложени там от моето въображение — което хич не бе лесна работа, защото нямах представа как изглеждат. — Снори каза, че не можеш да познаеш трол дори да…
— Този път е прав! — заяви гласът на Снори, някъде отдалеч, но се приближаваше.
— Снори! — Положих големи усилия да не звуча като девойка в беда.
— Хенан с теб ли е? — попита Кара. Виждах, че тя също е облекчена, макар да не позволяваше това да проличи в гласа ѝ.
— Да. — Снори се приближи достатъчно, за да може сиянието да го огрее, една малка фигурка вървеше точно зад него.
Хенан изприпка напред и се гушна в Кара. Не мога да кажа, че същата идея не беше хрумнала и на мен.
— Случайно да ти се намира огниво в тази тор… Я чакай. Тутугу е прав? Това ли каза току-що?
— Да. — Даже Снори не изглеждаше доволен.
— Никакво огниво — каза Тутугу, тършуваше в торбата така, сякаш въпреки всичко би могъл да намери.
— Хайде да направим малко повече светлина — каза Снори и протегна ръка.
— Той току-що каза, че нямаме… — Млъкнах, щом Кара пусна орикалкума в ръката му. — О!
Сиянието се усили и изтласка сенките към ъглите на пещерата. Подът се простираше равен пред нас — втвърдена кал, оставена от някаква подземна река. В долната си част стените бяха загладени от древни течения, горе ставаха грапави, а таванът беше покрит с каменни висулки, като множество дамоклеви мечове, висящи над главите ни. Някои от тях вече бяха паднали и лежаха натрошени на пода. Изглеждаха почернели. Всъщност и стените също… и земята… сякаш тук бе горял ужасен огън, изпълващ пещерата от стена до стена.
— Там — каза Снори и посочи с брадвата си към петно мрак, което не отстъпваше пред сиянието на орикалкума. — И там. — Посочи още едно, малко по-надалеч покрай стената на пещерата.
— Какво „там“? — Присвих очи да огледам петната.
— Тролове.
Ужасена ругатня се откъсна от устните на Тутугу, преди да е успял да се овладее. Аз отстъпих към Кара, стиснал здраво копието, като се чудех дали някога пак ще бъда в безопасност.
— Ти си победил трол, нали, Снори? — попитах с внезапно пресъхнала уста и дрезгав глас.
— Един — каза той. — Извадих късмет. — Кимна към някакъв тъмен проход. — Там има още двама. Единственото, което не разбирам, е защо сме още живи.
Едно от създанията се откъсна от стената и направи няколко крачки към нас. Въпреки това си оставаше трудно за различаване, кожата му поглъщаше всяка попаднала върху нея светлина. Черна твар, по-висока и по-яко сложена от Свен Скършигребло, който почти не беше човек. Дълги мастилени крайници, лице толкова черно, че не личаха никакви черти. Още крачка напред и видях блясъка на очите му, тъмни като на Аслауг, и широка паст, разкриваща черни зъби и черен език, в момента раззината сякаш за рев, но до мен достигна само съскане, плъзгащо се по ръба на слуха.
Снори държеше брадвата си готова за замах. Двамата с Тутугу бяха оцапани с чужда кръв. Миризмата сигурно привличаше още от тварите и подлудяваше тези пред нас. Замислих се дали да не пусна копието.
— Кои сте вие, нарушители на примирието? — Гласът отекна зад нас. Беше дълбок и изглеждаше съвсем на място тук, в планинските недра.
Обърнахме се, за да видим говорещия. При толкова много врагове нямаше начин да не обърнеш гръб поне на един от тях. Не че като съм с лице към един трол, това би ми помогнало да го отблъсна. Копието беше великолепно оръжие, но имах чувството, че тези тролове могат просто да му отхапят върха. Докато се обръщах, зърнах за миг тънката усмивка, с която ме беше дарила Мълчаливата сестра в съня ми. Дали бе видяла този момент със сляпото си око? Дали това бе причината за веселието ѝ?
Създанието, което ни гледаше, мижейки срещу нашата светлина, може би някога е било трол, но нещо го беше изопачило. Съмнявах се, че Бог би докоснал такива твари, значи оставаше да е някоя далеч по-мрачна ръка, протегнала се от сярата, за да деформира звяра. Ребрата стърчаха от гръдния му кош като големи черни пръсти и почти се срещаха над сърцето му. През съзнанието ми пробяга образът на Аслауг и разгъващите се паешки крака и аз потреперих. Съществото се издигаше цели седем стъпки, може би малко отгоре, с една стъпка по-ниско от останалите, но значително по-масивно и облечено в животинска кожа, за която сенките нашепваха, че може би е червена. Котешки очи, зъби, на които би завидял и пещерен вълк, а пръстите му, вместо да са дълги и завършващи с черни нокти като на другите тролове, бяха дебели колкото детска ръчичка, по три на всяка длан, с тъпи червени нокти. Също така, за разлика от другите, носеше нещо като роба, или по-скоро тога, от тъмен кариран плат. Имах достатъчно време да огледам всичко това, докато някой от нас превъзмогне смайването си и отговори на въпроса.