Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Как беше изразът? „Като звезди, изстреляни от лъковете на архангели.“
В самия център на галерията лъч на прожектор осветява от тавана един пиедестал; там, в стъклен куб, сияе малък син камък, който…
Докторът го кара да си смъкне панталоните. Въпреки че заради войната месеци наред не е имал и ден почивка, Фон Румпел е щастлив човек. Оказва се, че в райха почти няма бижутери от арийски произход и отговорността, легнала върху плещите му, се е удвоила. Само преди три седмици на една огряна от слънцето малка гара западно от Братислава е правил оглед на плик, пълен със съвършено чисти, отлично шлифовани камъни; докато зад него се е изнизвал влак, пълен с картини, увити в хартия и опаковани със слама. Охраната на влака му подшушна, че сред тях имало и платно на Рембранд заедно с части от прочутия олтар в Краков. Всичко това на път за една солна мина дълбоко под австрийското село Алтаусзее, където отвесна, дълга километър и половина шахта се спуска в проблясваща от кристалите сол аркада, пълна с високи колкото триетажна сграда стелажи, на които се съхраняват най-прекрасните художествени произведения на Европа. Всички те ще бъдат събрани под един покрив, храм на човешките усилия. Посетители ще им се дивят в продължение на хилядолетия.
Лекарят опипва слабините му.
— Болка?
— Не.
— А тук?
— Не.
Би било прекалено да се надява на имена от някакъв шлифовчик на скъпоценни камъни. Той откъде да знае на кого са предали репликите на диаманта; и то в последните минути от евакуацията на музея. Но Дюпон все пак свърши работа; Фон Румпел се нуждаеше от число и ето, има го.
Три.
Лекарят казва „Можете да се облечете“ и измива ръцете си на мивката.
За двата последни месеца до немското нахлуване във Франция Дюпон е изработил три копия за музея. Гледал ли е истинския диамант? Не, ползвал отливка. Никога не бил виждал оригинала. Фон Румпел приема твърдението му за истина.
Три реплики. Плюс оригинала. Някъде сред милиардите пясъчни зрънца на планетата.
Четири камъка. Един в подземието на музея, заключен в сейф. И други три, които трябва да се открият. Има моменти, в които Фон Румпел чувства как го обзема нетърпение, надигащо се в него като горчив жлъчен сок, но той се насилва и го преглътва. Има време за всичко.
Закопчава колана си. Лекарят казва:
— Трябва да направим биопсия. За всеки случай телефонирайте на съпругата си.
Слабак (3)
Чашата на жестокостта прелива. Може би Бастиан се нуждае от последна вендета; може би Фредерик търси единствения възможен начин за избавление. Всичко, което Вернер знае със сигурност, е, че една априлска сутрин се събужда и вижда малко топящ се на пода сняг, а Фредерик го няма. Не го вижда нито на закуска, нито в час, нито на сутрешните полеви занятия. Чува различни и противоречиви неща, сякаш истината е машина, чиито зъбни колела не съвпадат помежду си. Първо му казват, че група момчета е извела навън Фредерик, забила е факли в снега и го е карала да стреля по тях, за да се докаже, че е добре със зрението. После чува, че са му донесли таблици за очен преглед и когато не е могъл да ги разчете, са му ги натъпкали в гърлото.
Но какво значи „истина“ на място като тяхното? Вернер си представя двайсетина момчета, скупчени над Фредерик като плъхове; вижда мазното, лъщящо от доволство лице на коменданта, с преливаща над яката шия, царствено наблюдаващ като от трон как кръвта бавно се разлива по пода, стига до глезените, после до коленете му…
Вернер се отказва от обяда и замаян се запътва към лазарета на училището.
Рискува порицание, дори и повече; следобедът е светъл и слънчев, но сърцето му е свито, като стегнато в менгеме… всичко е бавно и хипнотично, и той гледа как ръката му се протяга към дръжката на вратата, все едно я наблюдава през стълб от синкава вода, от няколко метра разстояние.