![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
Дали Дороти Смитам е бягала от развален годеж, когато се е появила в пансиона на госпожа Никълсън? Това ли беше научила баба? Възможно беше, обаче трябваше да има нещо повече. Предишна връзка беше достатъчно основание баба ѝ да се вкисне — вкисваше се и от по-малко, — но надали това е нещо, за което майка ѝ ще плаче шейсет години по-късно (при това виновно, както се стори на Лоръл, с намеци за грешки, с объркани мисли), освен ако не беше избягала от годеника си, без да му каже. Но ако го е обичала толкова много, защо майка ѝ би постъпила така? Защо просто не се е омъжила за него? И какво общо имаше това с Вивиан и с Хенри Дженкинс?
Нешо убягваше на Лоръл, вероятно много неща. Тя изпусна гореща отчаяна въздишка, която изкънтя в малката облицована с плочки баня. Чувстваше, че всичко осуетява намеренията ѝ. Толкова много разпокъсани следи, които сами по себе си не означават нищо. Лоръл откъсна парче тоалетна хартия и попи размазалата се под очите ѝ спирала. Цялата загадка приличаше на онази детска игра, при която свързваш точките, за да се образува фигура, или откриваш съзвездие на нощното небе. Веднъж, когато Лоръл беше съвсем мъничка, баща им ги заведе да звездобройстват. Устроиха си лагер на хълма пред гората Блайндман и докато чакаха да се смрачи достатъчно и да се появят звездите, той им разказа как като малък се изгубил, но се ориентирал по звездите и намерил пътя за дома.
— Трябва да търсите картинките — каза той, насочвайки телескопа на стойка. — Ако някога се озовете сами в тъмното, съзвездията ще ви направляват.
— Но аз не виждам никакви картинки — възрази Лоръл, потри плетените си ръкавички и примижа към блещукащите звезди на небето.
Татко ѝ се усмихна нежно.
— Защото гледаш самите звезди, а не празнините помежду им. Трябва мислено да прокараш линии, тогава ще започнеш да виждаш цялата картинка.
Лоръл се вгледа в отражението си в болничното огледало. Примигна и споменът за прекрасния ѝ баща се разсея. На негово място внезапно се появи непоносима болка — той ѝ липсваше, самата тя остаряваше, майка ѝ гаснеше.
Изглеждаше отвратително. Лоръл извади гребен и оправи косата си, доколкото можа. Беше някакво начало. Изпусна въздух между устните си със замислено упорство. Не я биваше много в това да открива картинките сред съзвездията. Джери ги засрамваше всички, защото проумяваше нощното небе, още като момченце той посочваше фигури и картинки там, където Лоръл съзираше единствено тъмен космос.
Мисли за брат ѝ връхлетяха Лоръл. Би трябвало да са заедно в това проучване, мамка му. То принадлежеше и на двама им. Тя извади мобилния си телефон и провери дали няма пропуснати обаждания.
Нищо. Все още нищо.
Прегледа списъка с телефоните, откри номера му и го натисна, за да се обади. Изчака, гризейки нокътя на палеца си, докато един телефон дрънчеше някъде далече върху бюро в Кеймбридж, звънеше ли, звънеше. Накрая нещо изщрака и се чу: "Здравейте, свързахте се с Джери Никълсън. В момента се целя в звездите Ако искате, оставете номера си".
Обаче нямаше обещание, че ще направи нещо с този номер, отбеляза кисело Лоръл. Не му остави съобщение. Засега просто трябваше да действа самичка.
14
Лондон, януари 1941 г.
Доли подаде незнайно коя паница със супа и се усмихна на онова, което току-що ѝ каза младият пожарникар. Смехът, бъбренето и музиката бяха твърде силни, за да знае със сигурност, но съдейки по изражението му, беше нещо закачливо. Една усмивка не може да навреди, затова Доли се усмихна, а когато той взе супата си и отиде да търси къде да седне, тя най-сетне беше възнаградена със секване на потока от гладни усти, които да храни, и ѝ се откри възможност да поседне и да изпъне изморените си крака.
Болката направо я убиваше. Задържаха я на излизане от Кампдън Гроув, когато торбичката с бонбони на лейди Гуендолин "изчезнала" и старицата пропаднала в същинска пропаст от нещастие. Накрая бонбоните се появиха, притиснати към матрака от грандзадника на грандамата, но Доли вече толкова закъсняваше, че трябваше да тича по целия път до Чърч Стрийт, обута със сатенени обувки, предназначени единствено да им се любуваш. Пристигна задъхана и с разранени стъпала, а надеждата ѝ да се промъкне незабелязано под прикритието на гуляещите войници стана на пух и прах. Беше забелязана насред деянието от надзорничката госпожа Уодингам, дългоноса жена с ужасна екзема, която я принуждаваше да се чумери и да носи ръкавици независимо от времето.
— Отново закъсняваш, Дороти — провикна се с устни, стиснати като дупето на дакел. — Трябваш ми в кухнята да разсипваш супа, на нас цяла вечер крака не ни останаха.