Оковите на скръбта

Самата Вин, разбира се, нарушаваше тези правила. Открай време беше така. Религиозната доктрина обясняваше, че не беше мъртва, а продължаваше да оцелява — и се готвеше да се завърне в момента, когато имаха най-голяма нужда от нея. Но ако краят на света не беше достатъчно важен повод да се появи в цялото си великолепие, тогава какво изобщо можеше да бъде?

Последваха пътеките, които лъкатушеха през гробището, в търсене на къщата на пазача. Вече беше паднал мрак и мъглите бяха решили да се покажат тази нощ. Мараси се опита да не го възприема като поличба, но това все пак караше мястото да изглежда още по-зловещо. Надгробните камъни и статуите бяха потънали в сенките сред бавно врящите мъгли. През някои нощи, те ѝ изглеждаха игриви. Тази вечер, обаче, непредсказуемите им движения приличаха повече на тълпа непрекъснато изменящи се привидения, които наблюдаваха нея и Уейн — натрапниците, чието присъствие ги разгневяваше.

Уейн започна да си подсвирква, а Мараси отново я побиха студени тръпки. За щастие, оставаше малко по пътеката нагоре към къщата на пазача — Мараси вече различаваше светлинките ѝ, като жълто петънце на фона на мъглите.

Вървеше плътно до Уейн, но не защото се чувстваше по-удобно в близост до него.

— Трябва да говорим с мъж на име Дешам — каза тя. — Той би трябвало да е нощният пазач тук и, според счетоводните книги, е един от хората с приходи, които редовно надвишават заплатите им. Със сигурност ограбва гробовете. В това гробище се наблюдава най-голяма честота на подобни явления, а и в книгите беше посочено, че градската управа е поверила именно на тях задачата да погребват безименните трупове — срещу заплащане. Почти сигурна съм, че тялото на кандрата е попаднало тук; сега трябва само да намерим човека и да го накараме да го изрови.

Уейн кимна.

— Няма да е същото като с банкера, който ни помогна, макар и неохотно — добави тя.

— Наистина ли? — попита Уейн. — Защото аз пък си помислих, че е доста безполезен тип…

— Съсредоточи се, Уейн. За да притиснем този човек, ще трябва да се възползваме от цялата тежест на местния закон. Предполагам, че ще ни се наложи да му обещаем да опростят престъпленията му, за да го убедим да ни помогне.

— Чакай, чакай — каза Уейн и спря на място, а около главата му се завъртяха тънките пипала на мъглата. — И прелестите си ли смяташ да му покажеш накрая?

— Ще те помоля да се въздържаш от подобни изказвания.

— Слушай какво — продължи Уейн тихо, — наистина беше права за банкера. Страхотна работа свърши, Мараси, и не съм прекалено горд, че да го призная. Но отношението към властите е различно тук, в света на простолюдието. Споменеш ли за правомощията си пред него, гарантирам ти, че ще реагира като подплашен заек. Ще намери най-близката дупка, ще се шмугне в нея и няма и дума да обели.

— Правилните техники на разпит…

— Не струват и пукната пара, когато бързаш — прекъсна я Уейн, — а ние бързаме. Настоявам.