Оковите на скръбта

Стерис примигна бавно. Изглеждаше направо смутена от мисълта, че някой непознат би могъл да я смята за красива. Уакс се усмихна и протегна ръка към чашата, която му беше донесла.

— Какво е това?

— Газирана вода — каза тя.

— Жълта е — отбеляза той, като я вдигна към светлината.

— Според последната мода тук, доколкото разбирам — отвърна Стерис. — С вкус на лимон.

Уакс отпи и едва не се задави.

— Какво има? — попита Стерис разтревожено. — Отрова?

— Захар — каза Уакс. — Около седем чаши.

Стерис отпи, а после се отдръпна назад.

— Колко странно. Като шампанско, само че… не е.

Уакс поклати глава. Какво им имаше на хората в тоя град?

— Вече набелязах следващия ни обект — каза Стерис и посочи към мъжа в отсрещния край на стаята, облегнат под една арка до няколко аквариума, пълни с екзотични рибки. Беше трийсетинагодишен, а сакото му беше разкопчано с някак преднамерена небрежност. От време на време някой от гостите се приближаваше към него и го заговаряше за известно време, след което отново се отдалечаваше в тълпата.

— Докладват му? — предположи Уакс.

— Девлин Айрс — отвърна Стерис и кимна. — Шпионин и осведомител. Хората като него се срещат на всяко подобно събиране. В зависимост от тайните, които са му поверили да разкрие, той трябва да е или един от най-важните, или един от най-маловажните хора тук. Той също присъстваше в списъка на РеЛуур.

Уакс огледа мъжа за момент, а когато пак се обърна към Стерис, установи, че половината от жълтата му газирана напитка е изчезнала. Тя зарея поглед в противоположната посока с невинно изражение.

— Най-вероятно ще е по-добре да го заговориш сам — каза тя. — Хората от неговия тип не обичат присъствието на публика.

— Добре — съгласи се Уакс и си пое дълбоко дъх.

— Ще се справиш, лорд Уаксилий.

Той кимна.

— Сериозно говоря — настоя Стерис, като положи длан върху ръката му. — Лорд Уаксилий, именно с това си се занимавал през последните двадесет години в Дивите земи.

— Там можех да стрелям по хората, Стерис.

— Наистина ли? Така ли си решавал проблемите си? Когато не си можел да се добереш до отговорите, от които се нуждаеш, просто си застрелвал някого?

— Е, обикновено просто ги удрях.

Тя го изгледа с вдигната вежда.

— Честно казано, не. Далеч не ми се налагаше да стрелям — или да удрям — толкова често. Но правилата все пак бяха различни. Проклятие, та аз можех да определям правилата, ако се наложеше.

— Същото важи и за тук — каза Стерис. — Тези хора разполагат с информация, която ти е необходима. Трябва или да ги подмамиш да ти я разкрият, или да изтъргуваш нещо в замяна. Както винаги си правил.

— Може би си права.