Оковите на скръбта

— Какво? — попита Мараси с неудобство.

— Изглеждаш твърде изискано — каза Уейн.

Мараси хвърли поглед надолу към дрехите си. Носеше просто скроена дневна рокля в небесносиньо, дълга до средата на прасеца и украсена с дантела по ръкавите и около шията.

— Доста обикновена дреха е, Уейн.

— Не и за това, което се готвим да правим.

— Може да се представя като твоя началничка или нещо подобно.

— Хората като този няма да обелят зъб в присъствието на някой почтен човек — обясни Уейн, завъртя пак ножа в ръка и посегна към деколтето ѝ.

— Уейн!

— Не се стряскай толкова. Нали искаш да си свършим работата, както трябва?

Тя въздъхна.

— Само не се увличай във волности.

— По-скоро бих си позволил волности с някой лъв, Мара. Сериозно говоря.

Той отряза полупрозрачната дантела, която покриваше гърдите ѝ над деколтето, и разкри щедро количество от голата кожа под шията ѝ. После се зае с ръкавите, като ги скъси с близо половин метър, докато не стигаха до над лактите ѝ. Взе плата, който беше откъснал, и го върза на панделка точно под гърдите ѝ, след което стегна връзките на гърба на корсета ѝ по-плътно, в резултат на което бюстът ѝ се повдигна и изпъкна напред по определено скандален начин.

Накрая сряза плата на фустата ѝ на няколко подбрани места и намаца с кал долния ѝ подгъв. Отстъпи назад, потупа с пръст по бузата си замислено, и кимна.

Мараси огледа произведението му и установи с изненада, че всъщност се е справил впечатляващо добре. Освен че беше подчертал бюста ѝ, беше срязал точните шевове и беше измъкнал някои от конците така, че в крайна сметка ефектът не беше толкова на съсипана, колкото на дълго носена рокля.

— Всички поглеждат първо към деколтето — обясни Уейн, — дори жените. Което е малко странно, но просто си е така. С такъв външен вид, никой няма да забележи, че калта е твърде прясна, а останалите части от роклята не изглеждат така износени.

— Уейн, смаяна съм — каза Мараси. — От теб би излязла отлична шивачка.

— Забавно е да си играеш с дрехите. Няма защо това да се приема за женско занимание — отвърна той, а погледът му се задържа върху бюста ѝ малко по-дълго от необходимото.

— Уейн.

— Извинявай, извинявай. Просто влизам в ролята си, нали разбираш — каза той, махна ѝ с ръка да го последва и двамата се заизкачваха по пътеката. Докато вървяха, Мараси изведнъж си даде сметка за нещо.

Не се беше изчервила.

„Е, това е ново“, помисли си тя и усети как я обзема изненадваща увереност.

— Опитай се да не си отваряш устата много-много — посъветва я Уейн, докато се приближаваха към колибата. — Обикновено звучиш прекалено умна.

— Ще се постарая.

Уейн откърши един клон от дървото, покрай което минаха, завъртя го между пръстите си и се опря на него като на чепат бастун. После двамата пристъпиха пред къщата, от която се процеждаше светлина: малка постройка с покрив от тръстика и няколко стари статуи на Мъгливи духове, които стърчаха тук-там от обраслия с мъх двор. Вярваха, че тези фигури с форма на скелети с кожа, опъната плътно по черепите, прогонват истинските Мъгливи духове, които си имаха собствени територии и внимаваха да не навлизат в чужди такива. Мараси подозираше, че създанията правят разлика между истинските и каменните представители на вида си — но нали учените твърдяха, че Мъгливите духове изобщо не бяха оцелели след Катацендъра. Тъй че най-вероятно нямаше смисъл да се спори по въпроса, така или иначе.