Призрачна музика

— Възможно е — съгласи се Вадим. — Идеята не е лоша. Още повече че имаме методи, които са в състояние да постигнат това, но хората не се интересуват от тях. Оперирани болни не идват при нас. Вярно, официалното ни название сигурно ги обърква. Всички си мислят, че в Центъра за защита от стреса се лекува само стрес. Но ако се наречем Център за обучение по самоконтрол, тогава изобщо никой няма да дойде. Това е неясно и не буди доверие, нали?

— Така е. И все пак ще се заемете ли с Денис?

— Ще се опитам. Не мога да обещая, че ще успея, но ще пробвам.

Настя написа на едно листче адреса на болницата, номера на отделението и стаята, в която лежеше Денис Баженов. Вадим обеща да го посети още тази вечер.

След това Настя тръгна към другата болница — този път при Клавдия Никифоровна. „Колко интересна е понякога работата на следователя — мислеше си тя, докато седеше в почти празния тролей и разглеждаше сградите и надписите, мяркащи се зад стъклото. — Няма нито засади, нито нощни бдения в очакване на някого, нито напрегнато издирване, нито стрелба. За сметка на това ходиш от болница в болница, и то при абсолютно непознати хора. Без какъвто и да било риск за живота и дори без видимо напрежение. Това също се нарича борба за информация. Но и още нещо — оперативна съобразителност“.

За разлика от младия и преливащ от сили Денис, Клавдия Никифоровна очевидно имаше огромна воля за бързо възстановяване. Във всеки случай още вечерта на същия ден, в който Бърза помощ я закара в болницата, възрастната жена вече изглеждаше бодра и беше в прекрасно настроение.

— Мен не можеш да ме надвиеш току-така — обяви доверително тя на Настя. — Когато имам такъв пристъп, ме държат най-много три-четири дни, и то ако лекарите решат да се презастраховат. А някои ме пускат още на другия ден. Донесохте ли ми нещата?

— Донесох ги. Но за съжаление, не ходих аз у вас.

— А кой?

— Сергей Зарубин. Сигурно го помните, разговарял е с вас.

— Серьожа ли? Помня го, разбира се, добро момче. Да му даде господ здраве и добра жена. А защо казахте „за съжаление“? — попита разтревожено Романова. — Да не е счупил, да не е повредил нещо у нас?

— Не, какво говорите, не се притеснявайте — засмя се Настя. — У вас всичко е наред. Но очевидно е взел неподходящи кремове. Сега е лято, горещо е, кремовете трябва да са силно овлажняващи и леки, за да не запушват порите, а той е взел мазни. Мъж, какво да го правиш! Те изобщо не разбират от такива неща. А освен това, аз никога не бих повярвала, че такава поддържана дама като вас не разполага с подмладяващи гелове и кремове против бръчки. На негово място щях да донеса точно такива кремове. Но Серьожа е още толкова млад…

Настя оказваше натиск на Романова, гледайки я нагло право в очите с ясния си светъл поглед, и й се усмихваше нежно със заговорническа усмивка, сякаш й казваше: „Ние с вас сме страшно компетентни жени и прекрасно знаем как трябва да се грижим правилно за лицето си, а онези, които не знаят това, трябва да умрат от срам“. Настя съчиняваше репликите си наслуки, тъй като не бе сигурна за леките и мазните кремове, но разчиташе, че увереният й тон ще постигне нужния ефект. И се оказа права.