Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Слезе по стълбите, без да привлече внимание, после тихо се промъкна по коридора до оскъдно мебелираната каюта на нискито. Вратата не беше заключена и Мириамел бързо се вмъкна вътре. Ган Итай я нямаше. Мириамел беше сигурна, че е излязла да подготви главния удар на плана си, колкото и безнадежден да го смяташе дори тя самата. Ган Итай наистина изглеждаше уморена и много потисната, когато я бе видяла тази сутрин.

Мириамел завърза полата си, отвори капака в стената и се зачуди дали да залости вратата. Ако не успееше да намести капака от вътрешната страна на тайния коридор, всеки, който влезеше в каютата, моментално щеше да види прохода. Но ако пуснеше резето и Ган Итай се върнеше, нямаше да може да влезе.

След кратко размишление реши да остави отворено и да си опита късмета дори с риск да я открият. Измъкна изпод наметалото си свещ и я запали от лампата на Ган Итай, после се вмъкна в отвора и намести капака. Държеше свещта със зъби, докато се качваше по стълбата, благодарна, че косата й е мокра и все още късо остригана. Бързо прогони мисълта какво би могло да се случи, ако нечия коса се подпали в толкова тясно пространство.

Когато стигна до люка, капна малко восък на пода, за да закрепи свещта, после повдигна малко капака и погледна. Трюмът беше тъмен — добър знак: едва ли някой моряк би се мотал около несигурно струпаните бурета без светлина.

— Кадрах! — повика тихо тя. — Аз съм! Мириамел!

Отговор нямаше и за миг тя помисли, че е дошла твърде късно, че монахът е умрял тук в тъмнината. Преглътна спазъма в гърлото си, взе свещта и внимателно слезе по стълбата. Тя свършваше малко над пода и когато Мириамел скочи, изпусна свещта. Пламъчето запотрепва на дървения под, но не угасна.

Мириамел се наведе, взе свещта, пое дълбоко дъх и прошепна:

— Кадрах?

Пак нямаше отговор. Тя залъкатуши сред буретата и денковете и накрая намери монаха. Облегнат на стената, той спеше, главата му бе клюмнала на гърдите. Тя го сграбчи за рамото и го раздруса. Главата му се люшна.

— Събуди се, Кадрах! — Монахът изстена, но не се събуди. Тя го разтърси по-силно.

— О, богове — изфъфли той. — Оная… оная проклета книга… — И размаха ръце, все едно пъдеше ужасен кошмар. — Затвори я! Затвори я! По-добре никога да не бях я отварял!

— Дявол те взел, събуди се! — изсъска тя.

Очите му най-после се отвориха.

— Го… господарке? — Видът му бе достоен за съжаление: Кадрах беше отслабнал, очите му бяха помътнели и хлътнали. Приличаше на старец. Мириамел хвана ръката му — е, малко се поколеба, преди да го направи. Не беше ли това същият впиянчен предател, когото беше бутнала в залива Еметин и се бе надявала да го види удавен? Да — и не. Човекът пред нея беше нещастно създание, оковано и пребито, и то не за истинско престъпление, а само защото бе избягал, опитвайки се да спаси живота си. Сега й се искаше да беше избягала с него. Съжали го — той не беше изцяло лош. Донякъде всъщност дори й беше приятел.