Среднощният диамант [bg]

— Ще го направя. Какви стоки смятате да..

— А, госпожице Виана, ето къде сте.

Стреснато се обърнах при звука на новия глас и видях Корнелиус Чеймбърс.

— Господин Чеймбърс, мислех, че ще ви видя едва когато сте домакин на онова парти, което обещахте.

Той се ухили:

— Все още смятам да спазя това обещание, но имате късмет. Семейство Дойл са големи наши приятели и затова баща ми реши да излезе тази вечер. Мога да ви запозная веднага щом сте свободна.

— Разбира се, това би било… — Обърнах се и видях, че Уорън беше продължил нататък. Дотук с разследването ми. — Е, изглежда, че съм свободна сега.

Почти бях забравила за тази странна уговорка и оставих Корнелиус да ме отведе до един ъгъл, където в стол с висока облегалка седеше добре облечен стар джентълмен. От опашката, завързана на тила му, се бяха измъкнали тънки кичурчета сива коса, а на главата му имаше накриво сложена голяма триъгълна шапка. Стискаше бастун в едната си ръка и говореше с по-млад мъж, седнал до него. Когато ни видя, младият мъж се изправи и се поклони, после се извини и се оттегли.

— Татко — каза Корнелиус, — това е Мирабел Виана, за която ти разказах. От Сирминика. Госпожице Виана, баща ми, Рупърт Чеймбърс.

Направих вежлив реверанс, а после приех свободния стол, който ми предложиха. Рупърт се обърна към мен с мили кафяви очи върху набръчканото лице:

— Прекрасна девойка от спокойната земя на поетите и философите, хм? Как красавица като вас се е озовала на такова примитивно място?

— Онази земя вече не е спокойна, сър — казах. Корнелиус докосна раменете на двама ни:

— Ще ви оставя да си говорите.

— Жалко е — каза Рупърт, щом синът му си отиде. — Това, което стана с онази страна. Толкова ли е зле, колкото казват?

— Зависи какво казват. Най-вероятно е по-лошо.

— Жалко — повтори той. Погледът му се измести надалече. — Никога няма да забравя първия път, когато зърнах руините на Двореца на сенаторите. Виждали ли сте го? Където древните рувийци се помирили със западния съюз? Великолепен. Великолепен и смиряващ.

Поклатих глава:

— Никога не съм пътувала толкова далече на юг. Домът ми беше по-близо до планините.

— Ах, да. Още едно прекрасно място. Кажете ми, онази част от страната още ли е пълна с лимонови насаждения? Помня колко сладък беше въздухът.

Разказах му каквото знаех, и за пръв път от цяла вечност видях някого, който истински разбираше каква загуба бе случилото се в родната ми страна. Изражението му се изпълни с тъга, докато говорех, но се разведри, щом започнахме да обсъждахме миналото величие на Сирминика — как бе оцеляла като последен бастион на рувийската култура, когато останалата част от онази велика империя беше западнала. Разговорите за родината ми ме накараха да се замисля за баща си, да си спомня времето, когато бях вярвала, че всичките му славни победи са постигнати по също толкова славни начини. Фактът, че седях на това празненство, ме караше да се чувствам лекомислена и безполезна. Сякаш позорях семейното ни име. Не бях постигнала каквито и да било победи.