Виелица на сенките [bg]

Да кажа, че за един удар на сърцето се озовах на безопасното островче… значи все едно нищо да не кажа. Какъв ти, да го отнесе Х’сан’кор, удар на сърцето! Бях пет, десет, сто пъти по-бърз!

Арбалетът сам се озова в ръцете ми, медната гривна ми причиняваше изгаряща болка, но и през ум не ми мина да сваля амулета на тъмните елфи. Сега гривната беше единствената защита, единственото спасение срещу стражите, пазещи праха на мъртвите тук. Светлите петна в цялата зала спряха, а после над петното, в което толкова глупаво стъпих, започнаха да се появяват малки златни искрици. Отначало една, после десетина наведнъж, после сто… Искрите се появяваха направо във въздуха, за миг светваха с ослепителна златна светлина и после започваха да пулсират в такт с ударите на моето сърце! Ставаха все по-повече и по-повече и ето че вече можеше да се забележи нечий все още неясен силует. Още миг, и пред мен стоеше блестящо златно същество, състоящо се от милион малки искрици.

Кайю. Най-големият мит на елфите, най-големият ужас на орките. Преди две хиляди години, когато в Костните дворци елфи и орки се вкопчили едни в други и в залите-гробници кръвта на воюващите роднини започнала да се лее като река, се случило нещо, което изобщо не трябвало да се случва. За отмъщение орките започнали да разрушават гробове на елфи, при това избирали само гробове на висшите родове, разпръсквайки останките на мъртвите из залите. Първите посегнали на най-важното нещо за всеки елф — на честта на Дома и на паметта на предците им. Елфите опитвали да се бият, опитвали да поставят охрана до гробовете, слагали капани, шепнели заклинания… Но на всяка защита има адекватен отговор, всяка охрана все някога се уморява, всеки капан може да бъде обезвреден и всяко заклинание може да бъде преодоляно с друго заклинание. Унищожаването на гробовете продължило и тогава някой от елфийските домове решил да призове от други светове същите тези Кайю, за да пазят гробовете от оскверняване. Това, което се случило впоследствие, може да се намери в легендите на орки и елфи, разказвани по време на особено тъмни нощи. Но оттогава никой орк не смеел да унищожава елфийски гробове.

И ето че един от тези неподкупни, безжалостни, безсмъртни слепи стражи стоеше на пет ярда от мен. Кайю изглеждаше съставен от хиляди трептящи искри, беше невъзможно да се гледа в него дълго време — от яркия златист блясък очите започваха да сълзят, фигурата на бездушния страж се размазваше и трептеше като мараня по време на много горещ ден. Можех да разгледам само силуета му. Съществото се оказа с една глава по-ниско то мен. Две ръце, два крака, глава. Никакви опашки, рога или зъби. Какви ти зъби! Съществото дори уста нямаше! Във всеки случай, сред искрящата глава не виждах никакво подобие на уста. Но виж очите… В Кайю на мястото, където трябваше да са разположени очите, зееха две големи празни дупки. Съществото се оказа напълно сляпо.