За честта на крадеца [bg]

Поясът ме притисна с острие над моето. Възползвах се от движението му, тръснах лявата си китка и ножът от ръкава се плъзна към дланта ми. Тялото ми скри това от противника, който май не забеляза нищо.

Не си позволих да се подсмихна.

Отместих тялото си назад, наглед готов да отстъпя за пореден път. После позволих на левия си крак да се подгъне. Извиках от болка, а върхът на рапирата ми се наведе към пода. Свличах се, кракът ме подвеждаше, победен от болката. Впрочем преструвката не беше много далече от истината. И докато ухиленият пояс направи крачка към мен, вдигнал оръжието за последен удар, проумях, че дори не знам дали ще мога да се изправя.

Само че нямах избор.

Избутах се с все сила върху левия крак въпреки болката, паренето и слабостта, за да превърна падането в някакво подобие на скок напред. В същия миг вдигнах рапирата над главата си, насочена към лицето на пояса, като острието й се изпречи пред неговата стоварваща се рапира.

Видях как той се ококори и побърза да превърне съсичането в отбиване. Нямах нищо против. В момента не ми пукаше за дългите остриета. Докато той беше зает да отблъсква встрани моята рапира, за да не го намушкам в лицето, аз пък бях зает да замахвам нагоре с лявата си ръка, за да го пробода с малкия кинжал.

Ножът потъна в плътта му заедно със сблъсъка на рапирите, от който рамото ми се разтресе, сякаш някой ме удари с юмрук. После поясът се стовари върху мен.

Просна ме по гръб и в бъркотията и неговата, и моята тежест се пренесоха върху левия ми крак. Изпищях и ми причерня пред очите.

Отново бях с моя пастрок Себастиан на поляната пред нашата къща в Балстуранската гора. Той държеше меч и ми показваше как да подлъжа противника, че отстъпвам, за да го пресрещна с острието. Майка ми стоеше на прага и ни гледаше, а Кристиана седеше на земята и подреждаше дървени кубчета. Само че беше пораснала и носеше рокля на придворна дама. Рекох си, че е странно малката ми сестричка изведнъж да се окаже по-голяма от мен и да цапа така хубавата си дреха. На нея всичко й се разминаваше безнаказано.

Себастиан подвикна името ми и тупна с меча си по земята. Кимнах и се постарах да наподобя движенията му, но пръстите ми все не хващаха добре дръжката на дървения меч. Сведох поглед — тя беше хлъзгава от кръв. Вдигнах глава и сега всички бяха мъртви, освен Кристиана, станала отново седемгодишна. Тя плачеше…

Болката нахлу в мен като потоп и изведнъж се освестих. Поясът опитваше да се отмести встрани. Опираше коляно в левия ми крак и проклинаше, но тихо. Отвърнах му със същото и се помъчих да го изблъскам. Той се надигна и се търкулна вдясно от мен. Веднага се превъртях наляво и затиснах левия си крак на пода.

Изревах, но продължих да се търкалям, макар че рапирата в дясната ръка ми пречеше. Успях да се обърна по гръб, подпрях се да седна и насочих оръжието към пояса.