Нови римски разкази [bg]

През следващите дни мислех единствено за това. Шофьор на камион съм, така е, но кой казва, че шофьорът на камион няма съвест? Шофьорът на камион и когато кара, и когато почива на кушетката в кабината, има много време да мисли за своите работи. А случи ли се, както в моята ситуация, работите му да не са каквито би трябвало да бъдат, мисълта може да стане мъчителна. Преди всичко не намирах покой при мисълта защо не спрях, защо не вдигнах този човечец. Виждах отново сцената, виждах се да изчислявам изпреварването, виждах крака си да натиска педала на газта. След това забелязвах тялото на онзи нещастник да лети във въздуха пред предното стъкло и блокирах видението в тази точка като на лента. Мислех: „Сега натисни спирачка, слез, върви на поляната, вдигни ранения на ръце, сложи го да легне в камиона, закарай го най-бързо в Рим, в „Санто Спирито“ Само мечти! Не спирах, карах напред с наведена глава, като бик, след като е нанесъл удара с рога. Накратко, колкото повече мислех за онзи единствен миг, когато вместо педала на спирачката натиснах педала на газта, толкова по-малко разбирах това. Да, подлост. Но защо човек, който преди минута е или поне вярва, че е смел, миг по-късно става страхливец? Това беше: мъртвият беше наистина мъртъв; моментът, в който можех да спра, бе отминал, оставаше все поназад и никой не бе в състояние да го върне... Но аз не бях вече онзи Джино, направил изпреварването, а друг Джино, който бе убил човек и бе избягал.

Загубих си съня, станах мрачен и мълчалив, промених се толкова, че всички започнаха да ме избягват на строежа и извън него; никой не обича да бъде с тъжен човек, който вместо да създаде веселие, го отнема. Носех в себе си моята тайна като откраднат предмет - пареше ми и не знаех нито на кого да го поверя, нито къде да го сложа. Мислех за това все по-рядко, дори, бих казал, не мислех; тайната обаче си оставаше и ми тежеше на съвестта, пречеше ми да си живея живота. Често си мислех, че ако мога да я споделя с някого, ще се почувствам по-добре; не се надявах да бъда опростен, защото знаех, че съм направил нещо непростимо; но ако я кажа, ми се струваше, че от момента, в който и друг ще я носи заедно с мен, ще махна от себе си част от тежестта. На кого обаче да разкажа? На приятелите от строежа? Те си имаха свои проблеми. На семейството? Нямах такова, бях подхвърлено дете. На годеницата? Тя навярно щеше да бъде най-подходяща, знае се колко добре умеят да разбират и да съчувстват жените, но, за съжаление, не бях сгоден.