Тайната на Диор [calibre 5.34.0]

— Изглеждаш поразително – каза той.

— Всеки би изглеждал добре в тази рокля – отвърна Кат, като отклони комплимента с надеждата, че страните й не са поруменели в тон с тоалета й. – Но „поразително“ е хипербола.

— Не говоря само за роклята – отвърна той. – Освен това – пиша документална литература, което означава, че винаги казвам истината.

Истината. Това бе единственото, което искаше от хората, след като вече знаеше колко много нараняват лъжите. Реши да се опита просто да приеме комплимента.

— Тогава благодаря.

Той отвори вратата пред нея, като леко докосваше гърба й, докато излизаха навън. Здрачът бе упоително топъл, светлините на града потрепваха, докато се запалваха, и вечерта се разстилаше пред нея като червен килим, който я водеше напред към някакво приключение. Колко хубаво бе да не се чувства сковано, да бъде с някого, който не я познава като майка, съпруга, историк или каквото и да е друго.

— Искаш ли да отидем пеш? – попита той. – Не е далеч, а нощта е…

— Прекрасна за разходка – завърши тя. – Да вървим.

Тръгнаха покрай Пол Мол, като привличаха погледите на минувачите, което Кат отдаваше на относителната известност на Елиът.

— Видя ли, не само аз мисля, че изглеждаш невероятно – каза той.

Кат отново се изчерви.

— Два комплимента в рамките на пет минути е малко прекалено за човек, който е свикнал с пристрастната оценка на петгодишно дете.

— Два комплимента за пет минути е по-малко, отколкото заслужаваш, но ако те смущава, обещавам, че ще изчакам половин час, преди да сервирам следващия.

Гласът му бе равен, но накрая се усмихна и Кат избухна в смях.

— Със сигурност ще засичам времето – каза тя, като почука по часовника си, преди да измести разговора от себе си. – Кажи ми какво е да си писател. Колко често издаваш книги? Предполагам, че изисква известно време за проучване и писане на нещата, които пишеш.

Той кимна.

— Опитвам се да пиша по една книга на две години. Издателите ми биха искали веднъж годишно, обаче предпочитам да разполагам с време и да съм доволен от книгата си – да знам, че е най-добрата ми книга.

— В това отношение имам късмет – каза Кат. – Хората, изглежда, приемат, че музейните експонати заслужават време и търпение.

— Докато всичко съвременно трябва да се случва по-бързо, отколкото да щракнеш с пръсти. За щастие, последните две книги се продадоха доста добре, така че да няма нужда да издавам по една книга всяка година, за да гледам дъщеря си така, както винаги би искала, или да си плащам ипотеката. Понякога мисля, че времето наистина е най-ценното и най-малко цененото нещо на света.