Андромеда [A for Andromeda - bg]

— Знам.

Очите й пламтяха върху бледото лице.

— Мислех само как да те намеря. И за ръцете си. Превързах ги и дойдох тук. На патрула не казах нищо. А като не те намерих, зачаках. Какво ще стане сега?

— Ще го построят отново.

— Не!

— Нима не искаш? — попита учудено той. — Какво стана с «висшата ти цел»… — с вашата по-висша форма на живот?

Тя не отговори. Когато Флеминг я превърза, очите й се притвориха от болка и той видя, че я тресе.

— Страшно ти е студено, нали? — рече той, като пипна челото й. Издърпа пухения юрган от леглото си и го наметна върху раменете й. — Стой така.

— Значи смяташ, че ще го построят отново?

— Сигурен съм. — Флеминг намери бутилка уиски и наля две чаши. — Сега изпий това наведнъж. Мен няма да ме потърсят за помощ, но имат теб.

— Ще ме принудят да направя това? — Тя отпи мъничко от уискито и му хвърли пламтящ тревожен поглед.

— Нима трябва да те принуждават?

Тя се усмихна едвам.

— Когато видях разбития компютър, бях много доволна.

— Доволна ли? — попита той между две глътки.

— Почувствувах се свободна. Почувствувах се…

— Като гръцката Андромеда, когато Персей счупил веригите й?

Тя не беше толкова сигурна. Подаде му чашата си.

— Когато компютърът работеше, аз го мразех.

— Ти ли? Ти мразеше нас.

Тя поклати глава.

— Мразех машината и всичко, свързано с нея.

— Тогава защо?…

— Защо хората се държат по този начин? Защото са принудени! Ръцете им са вързани от това, което наричат логическа необходимост… работата, семейството, страната си. Да не мислиш, че тези връзки са емоционални? Най-здравата връзка, която не можете да скъсате, е вашата логика. Аз зная това. — Гласът й затрепера и зазвуча несигурно. — Аз правех онова, което трябваше да правя, а сега мозъка го няма и не знам какво… Не знам.

Флеминг седна до нея.

— Това можеше да ми го кажеш и по-рано.

— Казвам ти го сега. — Тя го погледна право в очите. — Дойдох при теб.

— Вече е твърде късно. — Флеминг сведе поглед към бинтовете върху ръцете й, мислейки за белезите, които тя все още носеше по волята на машината. — Нищо на света няма да им попречи да я построят отново.

— Но те не могат да го направят без проекта.

— Той все още съществува.

— Ти не?… — Дори да се беше съмнявал в предишните й изявления, сега покрусата в гласа и погледа й не остави никакво съмнение.

— Не можах да разбия сейфа, а единственият ключ е у Куодринг.

Тя затършува в джоба на анорака си.

— Аз имам ключ.

— Казаха ми, че само Куодринг има.

Тя извади ключа и потръпна, когато превръзките й се закачиха за капака на джоба.

— И аз имам, но никой друг не го знае. — Тя му го подаде. — Можеш да отидеш и да го довършиш.

Беше така лесно и така невъзможно: това бе едничкото нещо, от което той имаше нужда, но сега бе невъзможно да се върне в сградата на компютъра, да довърши започнатото.