Андромеда [A for Andromeda - bg]

— Е, и къде съм бил в това време? — попита Осборн.

— Дошли сте, направили сте кратка проверка и сте си отишли. Другото се е случило по-късно и ето ти цялата истина — нямало е откъде да знаете за случилото се.

— Ами «чиновникът», когото съм довел?

— Той е излязъл с вас.

— А кой е бил той?

— Ще намерите някой, на когото можете да се доверите. Сплашете го или го подкупете, за да каже, че е дошъл с вас от Лондон и сте си тръгнали заедно. Трябва да сте чист и да запазите влиянието си. Ако можем, всички трябва да останем чисти. Както казва Джон, те ще го построят отново и ще се нуждаят от съветите на поне един от нас.

— Кой тогава е унищожил компютъра? — попита Флеминг.

Професорът се подсмихна доволно.

— Момичето. Ще приемат, че е откачила, обърнала се е срещу него и е загинала случайно, докато е разбивала компютъра, от ток с високо напрежение или по-късно, потресена от деянието си, което я е докарало до лудост. Изобщо да решават каквото искат. Така или иначе тя е мъртва, значи не може да отрече нищо.

— Сигурен ли сте, че е мъртва? — попита Осборн Флеминг.

— Да не искате да видите трупа?

— Питайте мен — с горчивина рече Джуди. — Всички умират пред очите ми.

— Добре. — Флеминг се надигна и се обърна към Рейнхарт. — А какво сме правили ние с Джуди в това време?

Професорът отвърна незабавно:

— Не сте били там. Доколкото е известно, ние оставихме оператора и мис Адамсън вътре. Те са излезли заедно, а всичко се е случило след тяхното излизане.

— Това няма да мине — каза Осборн. — Ще има разследване, и то какво…

— Не можем да измислим нищо по-добро. — Рейнхарт леко потрепери. — Откъдето и да го погледнеш, все е каша.

Те седяха около масата, облечени с палтата си, като четири сенки на някаква призрачна трапеза и чакаха да мине нощта и снегът да спре.

— Смятате ли, че снегът ще забави влаковете? — попита след малко Осборн.

Рейнхарт наклони глава на една страна и се заслуша във воя на бурята.

— Не бих казал. Струва ми се, че малко по малко започва да утихва. — Той насочи вниманието си към Флеминг. — А, ти, Джон?

— Ние с Джуди ще се върнем с колата в лагера. Преди малко, когато идвахме насам, пътят беше проходим.

— Тогава по-добре тръгвайте веднага — каза Рейнхарт. — Правете се, че се връщате от разходка и се прибирайте право в стаите си. Не сте виждали нищо и никого.

— Ама че нощ за разходки! — Флеминг унило се изправи и ги изгледа поред. — Съжалявам, наистина съжалявам.

Караше слепешком в снежната виелица; Джуди току изтриваше предното стъкло, но бурята взе да утихва. Флеминг остави Джуди пред бунгалото й и се отправи към своето. Беше толкова уморен, че не му се излизаше от колата. Отдавна бе минало полунощ и лагерът спеше като мъртъв под снежния саван. Като отвори вратата, бунгалото му се стори по-тъмно от всякога поради контраста със снежната покривка навън. Пипнешком затърси ключа за осветлението и щом го докосна, нечия бинтована ръка похлупи неговата.