Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
От няколко години помещението на военния стол на пл. „Руски“ поглъща вечер трудните размисли за времето и върнатите спомени за отминалите години.
Цвятко Сандулов има свой (и голям) личен принос за развитието на културата в нашия край. И е време цветовете на преживяното да събере в букет, който да остави на идващите след нас.
Дръж се, приятелю. Ние раздавахме любов и надежда, докато другите раздадоха каквото имаше за раздаване. Сега ни упрекват загдето не сме забогатели. Но дали е верен този упрек? — толкова евтини пари има наоколо ни…
1998 г.
Из „Дневник, 1998 г.“
Всичко е просто и розово, като в кичов булеварден роман. В безумна надпревара радио, телевизия и преса бомбардират все още слушащата, гледаща и четяща част от нацията с подробности от „голямото“ събитие — синята академия в Боровец: суперлимузини извозват правителствените хора, млади цивилни ченгета, със специално обучени кучата, проверяват за мини, обзаведени луксозни хотелски стаи посрещат „цвета“ на политиката… И сред това „ахкащо“, „съпричастно“ и „отзоваващо се“ информационно пространство някак уж хвалебствено, пък иначе тъжно, се яви и другото велико подаяние на управляващите: да се увеличат пенсиите на изтъкнати интелектуалци, по изработен от тях списък, но не повече от 99 хиляди лева… (99 нови лева б.а.)
И в надпревара ни споделяха по някое и друго име: Блага Димитрова, Радой Ралин, Павел Матев, Христо Фотев…
Аз ли да обяснявам, че в тези „нежнореволюционни времена“, както навсякъде по света при сходни ситуации, в политическите елити си проби път, хайде да не е посредствената, но не и най-подготвената част от народа. И ето — ако не посредствената, то поне не най-подготвената част живее икономически „охолно“, или поне осигурено и бляскаво. И решава тя да подобри хала на онази малка „бройка“ от българския народ, благодарение на която ни знае светът, чете ни, гледа ни, слуша ни, уважава ни. И решава „днешният елит“ да помилва от крайна бедност „постоянния елит“ на нацията, с повишени пенсии, но не повече от 99 хиляди лева.
Не доживя големият български поет Александър Геров „помилването“ и си отиде от този свят, прекарвайки последните искрици живот в дом за самотни хора. Литературният критик Ефрем Карамфилов (казват бил в списъка) почина, без да чуе за него. А тия, които са правили списъците — без да знаят, че е починал.
Някак тихо се промълви, че Радой Ралин отказал милостинята. По-гордо я отказа Константин Павлов…
В книжка 10 на списание „Пламък“ от 1983 година е отпечатано стихотворението на Радой Ралин „Балада за края“. Това стихотворение е посветено на Добри Чинтулов, но то не е за младия Чинтулов, който изпя: „Вятър ечи, Балкан стене, сам юнак на коня, с тръба зове своите братя — всички на оружие.“ То е за стария Добри Чинтулов, след Освобождението, Добри Чинтулов вдовеца, който е загубил и двадесетгодишния си син, и безбрежната си вяра от младите години.
Та има ей такива редове в това стихотворение:
И нашите изтъкнати интелектуалци какво са днес?
Задава си, в поменатото стихотворение, даскал Добри Чинтулов следния въпрос:
Мислил ли е и Радой Ралин, когато е печатал стихотворението си в 1983 година, че толкова скоро то ще придобие такава актуалност? Защото и душевно оскърбения възрожденец Добри Чинтулов, най-възторженият певец на освободителната борба, е виждал как се подменя мечтата с грубия практицизъм:
А за оня, който е бил бард на нещо, няма по-голяма болка от доживяното разминаване между мечта и реалност.
Сега наистина е време за дюкяни, за оцеляване и за „персонални“ пенсии и мъки:
Според Иван Пауновски (виж книгата му „Точка разни“) „лихо“ е „трагичен стоицизъм, сянка на предишната гордост и достойнство, някакво предизвикателство срещу забравата и дюкяните“.
Но нима на щастливи (от властта) академии някой ти чете балади за края?
На театър в Криводол
Ако зимната веявица, със своите февруарски вихри, които обличат всичко в бяла приказна премяна и затрупват пътища и пътеки, е отстъпила назад, вие най-спокойно можете да потеглите за Криводол. Пътят, поизровен и неравен, явно не от най-поддържаните, щото не води към някой от големите обекти, или до по-ухажваните градове, открива извън своята поизкърпена дрешка зеленото лице на нивите, зарадвани от зимната влага и от сравнително високите температури, и тая зеленина, а по-натам и синия байрак на язовира в Агов дол, галят окото и радват душата. Пътят лети насреща, кръпките те карат да подскачаш на седалката, спомняш си засмените очи и хитрите думи на големия български скулптор Иван Фунев, че така сигурно по-добре се оросява мозъка, а оросеният мозък започва да присветква със сигналните си лампички — като защо, моля ви се, тоя дол ще се казва Агов дол, много долове и ниски места като че запазиха белега на османлъка, а я виж — защо няма връх, който да пази османлъка, все горди и чисти имена имат българските върхове. То може би си е редно така — ако има някаква диря от него, то тя да криви безочливите си стъпки в ниските места, в доловете… Ето такива сигнални лампички просветнаха в краткото време от преминаването на дола, после изведнъж от високото светна приятната електрическа огърлица на Криводол и тя измести пулсациите на оросения мозък в други посоки…