Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
В клубчето на театъра видях Стефка Тотева, видях и чистата радост в очите на иначе вечно завиждащите си актьори.
Втори път я видях на 50-годишнината на Иван Кондов. И тогава забелязах една ръка, която прикриваше възторжено-любопитният й поглед към света…
Теснотата на моята обител ме накара в последните години да унищожа повече от осем хиляди писма. Но около две хиляди се пазят. Затова пък сред тях проблясват мисли, плач, възторг, нескрита тъга и вечните въпроси: защо? и докога? на такива имена като Елисавета Багряна, Йордан Радичков, Иван Фунев, Иван Динков, Стефан Цанев, Константин Павлов, Елена Огнянова, Радой Ралин, Надя Кехлибарева, Бела Ахмадулина, Золтан Кирай, Александър Миланов, Павел Матев, Ефрем Карамфилов, Асен Босев, Лиана Даскалова, Борис Крумов, Димитър Светлин, Найден Петков… И посред тях — писмата на Стефка Тотева. Защо да ви говоря за Стефка в дните, в които е ферментирала и се е писала тази книга, а да не направя извадка от писмата й, които „документално“ ще ни представят болежките и възходите на душата, търсенията и прозренията, сънищата и реалностите…
Ето едно бързо писано листче, с дата 23.XI.1982 г.:
„Не обвинявам никого, този път съм си избрала, ще го вървя. Само от време навреме, «когато е наблизо залезът…»
Такива ми ти работи…“
Има едно писмо, писано след като е издържала конкурса за радиовъзела в Стъкларския завод. Издържала го, но, с една дума — усещала, че е нежелана. Та, преди да е назначена и преди да е минало второто дело за развод, пише:
„Какво друго? Дано спре снегът, дано сме живи и здрави. Някога писах, че влаковете за Бургас не пътуват. Не знаех, че и за Враца ще пътуват без мен. Ако мога, ако мога поне за ден да се измъкна от този безкраен вихър…“
Малко по-късно, вече Стефка живееше с белетриста Стоян Сукарев:
„Живея трудно. Най-лошото е, че нямам мое ъгълче — една стая, в която за определено време да не идва никой.
… Но ще измисля, ще намеря пролука… Цял живот търся пролука в живота си… И все няма.
… Сънувам пътя за Враца и вече много малко вярвам, че някога ще го извървя… Кой знае? Може би все пак ще се случи.“
Друго писмо: „Баща ми е много зле.“
Друго: „Баща ми почина.“
На 4 февруари 1985 г. Стефка Тотева пише:
„Въртя се не в един, а в много кръгове, и не е една, а много шайби ме хващат и изхвърлят.
… От време навреме се сещам за Цонка (Илиева) и за нейните запивки, за Траян, за Кирил Торомански, за Враца. Това ми е останало от миналото — приятелите, тъгите, дълбокия сняг, зеления Балкан и дългата улица от площада до Болницата… И сякаш това е много далече, на друга земя, и се върти в друга орбита.
Ами да, въпреки голямото пране и чистене, въпреки въглищния прах, въпреки студа, все ме избива на поезия. Непрекъснато ми се пишат стихове. Това е значи като доживотна болест.“
„22.XII.87 г.
Изпращам ти четири стихотворения в първия астрономически ден на зимата. Разбрах това като написах датата в ъгъла горе. Това ми подейства съвсем като спомен за Враца, защото ако има нещо, което да помня с любов и страх, това е дълбоката зима във Враца, планината, която ме плашеше и закриляше, онзи неин профил, който и сега виждам, сякаш той върви към мен или аз към него… Никога преди не съм познавала зимата.
… Единственото, което бих поискала от вълшебника с бяла брада — път. «Защо ли го искаш, ще ми каже той, след като сама заключи вратите и очите си…» Така е, дори котка си имам, за да си говоря с нея в кухнята. А тя ме гледа с древните си зелени очи и просто си мълчи. Не се оплаква. А пък аз се боя от пълнолунията, като от лоша вест, лутам се в панелния рай и търся своята истина. И се оплаквам. Струва ми се, че живея вече няколко живота. И все мои ли са?“