Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Разбира се, като казвам тези добри думи за криводолските театрали, аз не забравям и редицата несъвършенства — имаше неовладяно слово, неуплътнени образи, неправилни сценични решения. Самодеен е криводолският театрален състав. Но имаше изпълнения на високо професионално ниво, човечността и простотата характеризираха това представление, заразителността на откровеното театрално действие. И може би точно тази човечност и простота карат криводолчани да изпълват до краен предел големия театрален салон. И може би точно нейната липса гони зрителите от някои театрални постановки на професионалните състави, където амбициозната и изсушена псевдоинтелектуалност превръща в метафорна сянка човешкото лице и душа. А може ли една амбициозна и изсушена псевдоинтелектуалност да повлияе на широкия народен живот. Освен да направи лесноизтриваема драска, да хвърли сянка върху него, както хвърля сянка върху полето прелитащият ниско селскостопански самолет. И тънка, и мимолетна…
Тук няма Народен театър, Балшой театър… Тук театърът са ето тези хора, и сред тях блести Николина Дикова.
Мисълта ми се рови в предимствата и поразиите, които донесоха съвременните информационни средства, особено телевизията: онова знание за случващото се, информираността за живота по всяка точка на планетата. И същевременно осамотяването на човека пред синия екран, отделянето му от нормалното човешко общуване, от творческите пориви на всяка човешка личност, от съзидателното, за сметка на консумираното. Големите открития непременно дават отражение върху живота на народа, моделират по особен начин действеността и душевността му, и заедно с голямото благо, което носят, не съвсем ясно за всички деформират бавно и полека нещо у нас… И кой ще ни каже ползата ли е по-голяма, или неясно накъде водещата деформация?
И докато стоя потънал в тези разсъждения, пред мен се изправя Николина Дикова, ръцете й едва придържат огромните букети цветя и очите й сияят…
1987 г.
Из „Дневник, 1975 г.“
Всяка вечер от отворения прозорец на пресекулки се задъхва вятърът и вее в неголямата ми стая. Пунктираната линия на набега му подмята белите ми листя, аз слагат отгоре им тежестта на нощните часове и листата остават по местата си… Слепоочията ми свикнаха с трудните герои и техните методични и яки почуквания да им се отвори. Героите по начало са настъпателни, упорити, ако не бяха такива, едва ли щяха да са герои. Отварям входната врата и докато ги поздравя с „добре дошли“, в къщи всички заспиват. Машината чука в съня им, аз стоя сам срещу много герои, които внимателно, усуквайки съдбата си ме изморяват…
Всяка нощ в „песента“ на машината се вплитат песните на младите момчета и момичета, които се завръщат от затворения кръг на дансинга. Луната намига хитровато и посочва влюбените ми връстници, наредени по диагоналите на парка. Цигарите, същински пристанищни фарове, са истински предатели…
Аз тръгвам из просторната къща на живота, отварям една след друга вратите, цяла нощ вървя с добродетелни хора и с хора на труда, но и с герои — предатели, герои — мошеници, герои — лъжци, герои — безличници, добродушни мушици и злобни ругатели… Цяла нощ в стаята ми светлеят изгреви, тлеят залези, веят южни ветрове, плющят дъждове, падат мъгли и стенат падащи есенни листя. Ветрогонно се надбягват, застигат, напластяват облаци, падат гръмове и светкавици прорязват небосклона, после вее утринен хлад, пада чиста, бисерна роса…
Прозорецът гледа на изток и започва да руменее… Събирам изписаните листя, и недописаните листя, и чисто белите листя… Лягам с неудовлетворението, че не съм успял да проправя докрай пътя, по който ще трябва да се мине през дошлия ден.
Като криле, допрели съдбите си
Стефка Тотева е родена на 8 декември 1950 г. в село Оризово (родно село и на Павел Матев), Чирпанско. Завършила е руска филология в СУ „Кл. Охридски“. Няколко години работи като драматург в Драматичен театър — Враца. През 1992 г. излезе от печат първата й стихосбирка „Между душа и тяло“, библиофилско издание на Стефан Памуков. „Черен часовник“ е втората й поетична книга.
Преди да се запозная с човека Стефка Тотева, се запознах с поетесата Стефка Тотева. Животът ме бе ощастливил с едно голямо приятелство — с широко скроения човек и невероятно надарен артист Иван Кондов, по това време за първи „мандат“ директор на Врачанския театър. Иван Кондов ме бе помолил да прочета една тетрадка със стихове, които, мисля, ми предаде режисьорът Дековски. Помня, че след около седмица представих в „Отечествен зов“ с кратка бележка младата поетеса и пуснахме цикъл нейни стихотворения. Не се отказвам от нито една дума, която съм написал в тази бележка. Защото още в ранните стихове, сред леката техническа несръчност, грееха лицата на чудесни метафори, които открехваха един необичаен, мек, пастелен, одухотворен свят… Стояхме тримата — аз, Цвятко Йорданов и Иван Кондов докато се отпечата вестника, взехме двадесет броя и отидохме в наскоро откритото клубче на театъра в неговото старо седалище — читалище „Развитие“. Пътьом Иван Кондов попита: „Това, че аз те помолих, накарало ли те е да кажеш в повече добра дума?“ „Това, че ти ме помоли, отговорих му, ме накара да напиша една добра дума по-малко. Защото нашето приятелство няма да свърши, и като знам взискателността ти, все ще ми посочваш неизпълнената дума.“