Ранни дългове ((книга първа))

„Под този девиз «И вярвай, и се съмнявай!» беше и моето кратко посещение във Враца… Оказа се, че в каквото съм вярвала, пак вярвам, в каквото се съмнявах, пак си е останало съмнението.

… За мен беше много вълнуваща обиколката из Враца, влизането в театъра, там ме разпозна Илия реквизитора, аз пък разпознах стените, стъпките си, онзи изглед към планината, който сънувам често, когато съм в Пловдив. Вървях по площада (и това го бях сънувала неведнъж), встрани, зад паметника, чух как Цонка ми рецитира своето ново (тогава) стихотворение, споделя ми нещо вълнуващо и си отмята русата коса, с онзи характерен за нея жест. Някъде отстрани и Траян се усмихваше. Враца беше изпълнена със спомени и призраци, но аз се чувствах щастлива да ги виждам, да усещам стълбите на театъра, където преди години се препъвах, да вървя по коридора, който води към сцената и да сдържам дъх (защото тогава имаше спектакли, аз дежурях и стъпвах тихо)… В шивашкото ателие имаше две жени, те не ме разпознаха, те са от по-скорошния период. Казаха ми, че и сега театърът няма драматург, но не се знае ще има ли театър… Светът около мен беше гласове и звуци, хора, събития, цветове; въздухът беше населен с много неща, осъзнах, че това е моят живот, който ми е липсвал до сега, едно последно ъгълче от мозайката, което поставих с идването си, и станах аз, предишната, сегашната, такава, каквато съм била, преди да ми забранят, преди да ме отчуждят от мен самата. Разбрах колко ми е липсвала Враца. Може би звучи сантиментално и твърде лично, но какво от това? Докоснах се до неща и места, които ме зареждат с енергия, с обич и сила.“