Ранни дългове ((книга първа))

След главното редакторство той стана секретар на Окръжния комитет на БКП. И точно този период е един от най-спорните в живота му. Заради него немалко хора хвърлят към личността всякакви упреци, от там ги пренасят и върху творчеството му.

Спомням си, че когато през 2001 година се разглеждаше предложението за литературна награда на Кръстьо Луканов, повече от обсъждащите говореха не за писателя, а за секретаря.

Затова и пиша тези редове.

Аз съм усещал и красотата, и уханието, но и бодлите на тази роза.

Толстой е записал, че светът трябва най-напред да се опознае и после да се променя. Кръстьо Луканов тръгва да променя този свят преди да го е опознал. Той е син на сравнително богат селянин, силен ученик, и преди още да знае корените на социалистическото учение става партизанин. И го подхваща животът: фронт, болници, драпане с ноки и със зъби за живот. После си наваксва, после опознава.

В литературата също тръгва така — пише преди да познава издълбоко литературните закони. Преди да познава европейската, световната литератури.

Но пък има божа искрица, талант.

Това проличава още в първата му книга „Три глътки вода“ (1970 г.) Помага и обстоятелството, че разказите са близки до изживяното от автора, те имат почти автобиографичен характер.

През 1982 година Луканов издаде сборника „Третият изстрел“, през 1997 — „Момичета отблизо“, а през 2000 година и сборник поезия „Живот втори прося“.

Петата книга на Луканов е и близка, и далечна от другите. Тук всичко, за което се борят, радват и кахърят героите му, е не само опознато от автора в живота, но и „преболедувано“. Тук има ретроспекции, но не минало, тук се оглежда повече днешния ден — едновременно красив (защото самото съществуване на живото, на извечната природа, на човека, е красота), но и груб, яростен, освирепял. Димка от едноименния разказ, Сава Брънков, учителят по литература от разказа „Старец и врабче“, Елизар Галатинец от „Дъжд“, Катя — Катерина от „Каменния град“, Гущеров от „Обикновен ден“, Николенка от „Една теменужна вечер, един запуснат свинарник“ са претоварени с „днешност“, с онова, което обърква човека, мечтите, намеренията — мъката по хляба, по оцеляването, срутването на кумири и добродетели, бездуховността. Днешност е и един от най-трогателните разкази в тази книга — „Повест в зелено“. Той толкова е изпълнил тънките корици на книгата на Луканов, че можеше най-спокойно да бъде и нейно заглавие. Защото търси, без да иска да ни каже че е намерил, корените на многото проблеми и въпроси, как, защо и правилно ли е това, че децата на България тръгнаха по света, отритнати от икономическата ни днешност, от продажност и корумпираност, от добродетелната пустота. Ето как разсъждава бащата за своя син Венелин: „Исках да бъде все до мен, да меся в дланите си топлата му гола плът, да вдишвам аромата на кожата му, да следя със сетивата си неговото възмъжаване. И душата ми да подскача от доволство. Боже, колко са големи радостите да зачеваш и изхранваш деца! Венелин се е пресегнал през мен и е взел очите на тате — същото зелено, изпъстрено с искрици кехлибар и латинков цвят, същата безбрежност. Учудващи са ми вълните на неразгадаемите пристъпи у тях — понякога щедри и разгулни, щом се разсмее и разлудува, понякога с пригор на злоба и укор, когато е притиснат на тясно, друг път — с блясък на стомана, когато оценява нещата. И ту ме радват, ту ме плашат“.