Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Хубаво е, когато човек не разбира, да му е леко.
Въпросът е да му е леко и когато разбира. Да се разкриват нови посоки — на мисълта, на усещанията, да прехвърля искрата между човек — преживяно — творба и да прокарва нови пътеки за човешкото усъвършенстване.
Владимир Ганецовски сам смята, че не е изчерпал този начин на живописване. А той е и неизчерпаем.
Акрилната живопис.
Акрилните бои не подлежат на промяна от времето. Разбира се, променят начина на работа. Изискват творческа готовност, съсредоточеност в решенията, защото резултатът при тях трябва да бъде постигнат бързо, за кратко време. Въпросът е различните форми да намерят мястото си.
„Центърът“ на всяка картина е нещо като магнит, дори повече — ядрото на атома. Той има притегателна сила, организиращи функции.
Най-общо — Владимир Ганецовски, колкото и някои да не разбира, естетизира „нещата от живота“.
Най-общо — събира светлина за ония, които са в тъмното, но и бляскав лъч, който да направлява ония, които са на светло.
Този път е труден, трънлив, изисква огромно усилие и воля.
Владимир Ганецовски доказа, че умее да върви в трудни пътища, и че има воля да не спре на сред път.
ноември 1995 г.
Гражданин в истинския смисъл на думата
Наистина е смутена и объркана душата ми — щом и господ не щади добрите хора, щом сянката побеждава светлината, щом най-напред трябва да не издържат сърцата, преизпълнени с хорската радост, с хорските тревоги, с простото щастие или нещастие на обикновения човек.
В горещата юнска утрин ме смрази телефонният звън.
Почина журналистът, човекът, приятелят Веселин Искърски.
Той беше от хората, които не се предават лесно, от хората, които не се щадят, които гледат повече надолу — към човека на труда, към човека с проблеми, към ежедневните грижи и хорската суетня в борбата за насъщния. И ако някой го е гледал накриво, ако от някой е трябвало да бъде закрилян, то е само от тези, които гледат повече нагоре…
Толкова лета вървим в един път… Завиждал съм на гордата му способност да извлече от наглед дребния случай всеобщия проблем, да тръгне в дневните и нощни пътища, да нищи доказателства, свидетелства, цифри, за да се възправя срещу институции, срещу комитети, срещу съдебни решения, срещу всеки опит да се омърсява и злепоставя човека…
Сега е пълно с герои. Особено с пишещи герои. Както казва Стефан Цанев в „Митинг“:
Който иска — да се познава в тези редове.
Те не се отнасят за Веселин Искърски. Защото Веселин беше от първите борци за свобода на словото, за справедливост и истина. Той беше дисидент, когато още нямаше дисидентска мода в България. Той беше свободомислещ. Беше привикван, заплашван, съден за гордото отстояване на истината. Беше смел, когато не беше смешно като сега, а беше страшно, да си смел.
Във всяко село и град има човек или хора, защитени от него срещу несправедливостта.
Инак беше мек, добър човек. Обичаше даже тези, които го мамеха. Знаеше, че го мамят. И пак ги обичаше. Знаеше, че грешат — прощаваше им. Когато можеше — подкрепяше. Застъпваше се за човека. Обичаше да казва, че и добротата се намесва в борбата за по-добър свят. С никого не се разделяше завинаги. Даже с такива, които бяха престъпили всякакви норми във взаимоотношенията; даже с такива, които го бяха предавали — в живота, в професията, в пристрастията.
Той беше гражданин в истинския смисъл на думата.
Веселин Искърски беше един от най-талантливите журналисти на Врачанската земя. Радио София едва ли е имало, и едва ли ще има, толкова оперативен и същевременно толкова дълбок, напипващ най-трудните и остри проблеми на обществения живот кореспондент.