Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Отделно сигурно ще споменем чистотата и поетичността на езика на Кръстьо Луканов, тук само ще кажем, как непринудено авторът придърпва конеца и започва да разкрива характера на героя си. За да го изведе до оня миг, когато разколебан, но непредаден ще изрече: „Гладната и гола държава е по-лоша и от завладяна… Тогава границите изчезват, остава любовта към отечеството и между хората, която или я има, или я няма. А няма да я има, докато ситите владеят всичко и тирят наемните работници от място на място и от държава в държава за единия прост хляб“.
Разказът проследява и родовия знак и проява, участието му в моделирането на човешкия характер.
Дълбок и мъдър е разказът „За мама“, но той е печатан в друга книга на автора. А пък моето скромно мнение е, че „Кога са родени Исус и ковачите“ е претоварен с публицистика, издава една търсена, но ненужна, изкуствена метафора.
Книгата „Звън от наковалня“ е сполука, продължение на най-добрите страни от белетристичния талант на Кръстьо Луканов. Тя е и част от неговото човешко чистилище.
Този автор умее да гради характерите на литературните си герои, да анализира онова, което още не е дозряло във времето, да посегне през пясъка на духовната пустиня, за да разкрие шепа вода, в най-ужасното време за героите си да създаде някаква малка, но впечатляваща красота, която да ги крепи към объркания, омерзен, понякога отчайващ ни, но все пак прекрасен живот.
… Той живя този живот със септемврийските си идеи и ни напусна в месец септември. Обилен дъжд поля врачанската земя в деня на смъртта му, а го изпрати избистрено небе и гальовно слънце.
Ако в нещо можехме да му завиждаме приживе, то бе жаждата за живот. Казвал е: „Аз със зъби и нокти съм драпал, борил съм се за тоя живот“. Кръсти и единствената си стихосбирка „Живот втори прося“.
Имаше силен и труден характер. От творците на врачанската земя силни характери бяха Орлин Василев и Стоян Даскалов. От следващото поколение — Владимир Данкин и Кръстьо Луканов. Автор с корав характер, Кръстьо Луканов умееше да гради характерите и на литературните си герои.
Големият български писател Йордан Радичков писа в предговора към книгата „Третия изстрел“ на Луканов, че това е една читанка с много човешка тъга. И е истина — там, където авторът със сърцето и душата, като канава и конец, е бродирал човешката си тъга, или по-точно човешката тъга на героите си, там са най-високите му сполуки.
Неговите пет книги, неговите публицистични творби му отреждат заслужено място във врачанската, в българската духовност. Ако прибавим усилията и вещината, с която ръководеше окръжния вестник „Отечествен зов“, участието в създаването на приложението за литература, изкуство и култура „Дъга“, на Клуба на дейците на културата — то това място не може да бъде оспорвано и от най-амбициозните критици.
Той писа в последната си книга: „Песента на славея приближава и вече го виждам в близкия храст. Храстът е натежал с гердани от капчици. След всяка ария певецът протяга шията си и пие по една слънчева капчица, която в гърлото му се превръща в нова, още по-нежна песен. Така от клонче на клонче той обира бисер и се приближава към мене.“
Който е събирал бисерни капки и ги е превръщал в песни за хората — ще получи и признателността им. Така ще е и с Кръстьо Луканов — обществено спорна, но безспорна в таланта си личност.
Из „Дневник, 2001 г.“
На 8 март ни напусна един от най-искрените, талантливи и честни творци — журналистът, писателят, човекът Владимир Данкин.
В неговият дом и в духовността на Северозападна България остава празно едно пространство, което с нищо не може да се запълни.
Членът на Съюза на българските журналисти и член-основателят на Съюза на независимите български писатели, синът на село Винище тръгна в безбродния път на публицистичното и писателско творчество от тук, от нашия прибалкански град. Тридесет и седем години бе едно от най-талантливите пера на вестник „Отечествен фронт“. Той участваше във всичко, което се извършваше в тези години на врачанската земя. Неговите книги „В очакване на дъжда“, „Горчиви корени“, „Кърпи кожух“, „Когато ни свалят шапка“, „Вода куршумена“, „Ден за умиране“, „Дълбоки бродове“, „Щърков сняг“ получиха одобрението както на читателите, така и на литературната критика. За тях се отзоваха ласкаво проф. Тончо Жечев, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Иван Руж и др.