Смъртта е занимание самотно

Миризмата ме накара да хукна. Понесох се към Фанината врата и спрях с разтуптяно сърце. Повдигна ми се от противната воня. Изпуснал бях оня само за секунди. Трябваше да се втурна подире му, но вратата ме възпря. Бутнах я.

Тя изскърца бавно навътре.

Някой бе разбил бравата.

Някой бе искал да вземе нещо.

Някой беше търсил.

Сега беше мой ред.

Пристъпих в тъмното възпоменание за храни.

Ухаеше на магазин за деликатеси, на топло гнездо, където един грамаден, добър, необикновен слон беше хрупал и пял, и ял в продължение на двайсет години.

След колко ли време това ухание на копър, на колбаси и на майонеза ще се разнесе и ще изчезне надолу по шахтата на стълбището? Но засега…

Стаята беше в хаос.

Оня беше влязъл и бе изтърбушил долапите, бюрото, полиците. Всичко бе струпано долу на линолеума. Оперните партитури лежаха разпръснати между натрошени грамофонни плочи, разбити в стената или стъпкани по време на търсенето.

— О, Фани — прошепнах, — добре, че не си тук да видиш.

Всичко, което е могло да бъде претърсено и счупено, бе счупено. Дори столът трон, на който Фани бе царувала в продължение на една генерация и повече, бе съборен по гръб, сякаш тя самата беше съборена завинаги.

Имаше само едно място, последното, в което оня не беше надникнал — надникнах там. Препъвайки се в разрухата по пода, сграбчих дръжката на хладилника и го отворих.

Студеният въздух проплака по лицето ми. Втренчих се, както преди няколко вечери, мъчех се да забележа онова, което беше някъде тук, пред очите ми. Какво бе, което витаещият в коридора, странникът в нощния трамвай беше дошъл да дири, но накрая бе оставил за мен?