Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Констанс!
— Че кой друг можеше да бъде?
— Но, но аз бях на твоето погребение.
— И аз бях. По дяволите, сега е времето на Том Сойер. С ония кретени на брега и този гаден орган. Пъхай задника в панталоните! Трябва да се махаме оттук. Шавай!
Докато взривяваше мотора на очукания Форд, Констанс ми нареди да си затворя ципа.
Носехме се на юг край морето, а пък аз не спирах да се вайкам:
— Значи си жива!
— Отлагай погребението и си избърши носа — тя се ухили на пустото шосе пред нас. — Исусе господи, успях да заблудя всички ви.
— Но защо, защо?
— Ами защото, гълъбче, оня мръсник продължи да кръстосва по брега нощ подир нощ.
— А ти не му ли беше писала, искам да кажа, не го ли беше поканила да…
— Да го поканя ли? Боже мой, ти нямаш никакъв вкус.
Спря колата зад тъмното арабско укрепление, запали си цигара, издухваше дима през прозореца, оглеждаше се.
— Чисто ли е?
— Той няма да се върне вече, Констанс.
— Добре! Всяка нощ изглеждаше все по-зле и по-зле. Когато стане на сто и десет години, мъжът — това са само неговите панталони. Освен туй май наистина го разбрах кой е.
— Била си права.
— И реших да оправя работата веднъж завинаги. Складирах си храна в едно бунгало на юг оттук, закарах там и този форд. После се върнах.
Изскочи от колата и ме поведе към задния вход на дома си.
— Запалих всички лампи, пуснах музика, сготвих храна, отворих прозорците и вратите и щом оня се показа, изтичах долу, викнах му: хайде да се състезаваме до Каталина! И се гмурнах. Той така се обърка, че не ме последва, а може да е влязъл до някъде, но се е предал. Преплувах около двеста метра и се отпуснах по гръб. Виждах го на брега още около половин час — чакаше ме, после побягна като ужилен. Наистина му бях изкарала ума. Заплувах на юг и се измъкнах пред старото ми схлупено бунгало, до Плая дел Рей. Седнах си на тераската и с наслада изгълтах едни сандвич с шунка и чаша шампанско. Оттогава се крия там. Извинявай, че те разтревожих, синко. Ти как си? Дай една целувка. Но без гимнастически упражнения.
Целуна ме и отключи, влязохме, отидохме да отворим вратата към брега и да пуснем ветреца да подплаши завесите и да посипе пясък по керамичните плочки.
— Божичко, кой ли е живял тук? — зачуди се тя. — Аз съм собственият си призрак, дошъл на посещение. Това вече не е мое. Случвало ти се е, нали — връщаш се от ваканция и усещаш как всички мебели, книгите, радиото приличат на изоставени котки, сякаш са настръхнали. Отписват те. Чувствуваш ли? Същинска гробница.
Обиколихме стаите. Мебелите, побелели от прахоляка и вятъра, се раздвижиха неспокойно, смутени в съня си.
Констанс се подаде през входната врата и викна:
— Ах, ти, кучи сине! Спипах ли те!
Извърна се към мен.
— Намери още шампанско. Заключи. От това място тръпки ме полазват. Вън!
Само пустият бряг и празната къща ни видяха, като потеглихме.
— Сега да кажеш нещо? — провикна се Констанс Ратиган срещу вятъра. Свалила беше гюрука на форда и ние се носехме в топло-студен порой от нощен въздух, който развяваше косите ни.
После спряхме при висока пясъчна дига до малко бунгало край полусрутен пристан. Констанс се измъкна от колата и бързо взе да се съблича, докато остана само по гащички и сутиен. Главните на малък огън светлееха в пясъка на предния двор. Тя го разпали със съчки и хартия, а щом се разгоря, сложи отгоре кренвирши, набодени на шиш, седна до мен, взе да ме удря по коленете като невръстно маймунче, отпиваше от шампанското и рошеше косата ми.
— Виждаш ли онази камара от плавеи? Нищо друго не е останало от „Диамантеният танцувален кей“ от 1928-а. Чарли Чаплин обичаше да сяда на една от масите. На друга сядаше В. В. Грифит. В дъното — Дезмънд Тейлър и аз. А Уолас Бири… Не, безполезно е да ти ги изреждам. Опари си устата. Яж!
Изведнъж млъкна и огледа дюните на север.
— Не е възможно да са ни проследили, нали? Оня или те, или ония, или които и да са там. Не ни видяха, нали? Завинаги сме в безопасност, така ли е?
— Завинаги.
Соленият ветрец разжари огъня. Искри подхвръкнаха и блеснаха в зелените очи на Констанс Ратиган.
Отместих поглед.
— Остава ми да свърша едно последно нещо.
— Какво?
— Утре към пет да отида и да изпразня хладилника на Фани.
Констанс спря да пие и се намръщи.
— Защо ти е притрябвало?
Налагаше се да съчиня нещо, за да не разваля хубавия вкус на нощното шампанско.
— Един мой приятел, художникът Стритър Блеър, всяка есен печелеше Синята лента на селския панаир със своя домашен хляб. Като умря, откриха шест самуна в замразителя. Жена му ми подари един. Цяла седмица на закуска и на вечеря изяждах по една филия с домашно масло. Страшно беше вкусно. Прекрасен начин да се сбогуваш с един чудесен човек. Когато си намазах последната филия, почувствувах, че завинаги си е отишъл. Сигурно затова искам да прибера желетата и мармеладите на Фани. Разбираш ли?