Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Осъзнах, че гласът ми се е вдигнал най-малко с десет децибела, виках като луд. Фани се бунтуваше в мен, И още неколцина мъртъвци крещяха в дъха ми, искаха да се освободят.
— Давай го! — виках.
Пламъкът се разпростираше.
— Ах, проклетник, гаси огъня, ще ти дам проклетия идиотски номер. Потуши го, скачай!
Заскачах върху пламъците, затанцувах край тях. Вдигна се пушек и огънят бе изгасен, докато господин Янус, редакторът, който гледаше едновременно на две страни, откри номера в картотеката.
— Дръж, дявол да го вземе, ето ти го лайняния номер. Върмонт четири-пет-пет-пет. Запомни ли? Четири-пет-пет-пет!
Запалих нова клечка и той ми тикна картончето пред очите.
Пишеше: „Този, който те обичаше“, и номера.
— Готово! — викнах на редактора.
Духнах клечката. Отпуснах рамене облекчено.
Фани, помислих, сега вече го подредихме.
Изглежда, съм го изрекъл на глас, защото редакторът, червен като рак, ме заля с плюнки:
— Какво си подредил?
— Да ме убият — отвърнах и хукнах надолу.
— Дай боже! — чух го да крещи.
Отворих вратата на таксито.
— Броячът трака като луд — обади се Хенри от задната седалка. — Добре, че съм богат.
Помахах на шофьора да ме последва до съседния ъгъл, където имаше телефонна кабина.
Колебах се дълго, боях се да набера номера, боях се, че някой наистина ще отговори.
Какво, питах се, трябва да се каже на един убиец по време на вечеря?
Набрах номера.
Този, който те обичаше, преди години.
Кой ще отговори на подобно тъпо обявление?
Всеки от нас, в самотна нощ. Гласът от миналото, който ти връща спомена за един нежен допир, за топъл дъх в ухото, за пристъп на страст като удар от гръм. Кой от нас, мислех си, е неуязвим за среднощния глас от миналото? Събуждаш се понякога в мрака, слушаш — някой ридае, и този някой си ти самият, лицето ти е мокро от сълзи, а изобщо не помниш, че ти се е присънил кошмар.
Този, който те обичаше…
Къде е тя сега? Къде е той? Жив ли е? Надали. Много време е изтекло оттогава. Не е възможно оня, който ме обича, все още да е някъде на този свят. И все пак? Защо пък, както правех аз, да не телефонирам?
Позвъних три пъти и се върнах да седна до Хенри в таксито, заслушан в тиктакането на брояча.
— Не се безпокой — каза Хенри. — Броячът не ме притеснява. Много са конете, дето чакат, много са и пачките. Върви набери номера, синко.
Синкото отиде да набере.
Този път, далеч някъде, в друга страна, един самозван агент от погребално бюро вдигна слушалката.
— Да? — запита нечий глас.
Събрах сили да изрека:
— Кой е?
— Щом е така, вие кой сте? — запита гласът предпазливо.
— Защо чак сега вдигате слушалката? — В другия край чувах шум на автомобили.
Навярно беше телефонна будка в някаква алея, някъде из града. Божичко, мина ми през ума, и този е като мен. Използува най-близкия обществен телефон за своя кантора.
— Е, ако смятате да мълчите… — сопна се оттатъшният глас.
— Почакайте — казах. Гласът ти ми е много познат, помислих си. Я кажи още нещо. — Прочетох обявлението ви в „Янус“. Ще ми помогнете ли?
Гласът в другия край се отпусна, зарадван от моето вълнение.
— Аз мога да помогна на всекиго, навсякъде, по всяко време — изрече той приветливо. — Вие от Самотниците ли сте?
— Какво? — викнах.
— Вие от…
Изрече Самотници. Това ми стигаше.
Пренесох се назад у Кръмли, назад към големия трамвай в студения порой, извиващ по завоя. Гласът по телефона беше гласът от нощната буря преди половин живот, който изрече словата за смъртта и самотата, за самотата и смъртта. Първо споменът за един глас, сетне случката с хипнозата и Кръмли, който ме пляска по лицето, а сега истинският звук в слушалката. Липсваше само едно. Все още не успявах да дам името на гласа. Беше ми близко, беше ми познато, почти си го спомних, но…
— Говорете — изкрещях.
Оттатък замълчаха предпазливо. В този миг чух най-прекрасните звуци от години насам.
В другия край на линията зафуча вятър. И нещо повече; чувах шума на прибоя все по-гръмко и по-гръмко, все по-близо и по-близо, докато накрая го усетих как се разбива в краката ми.
— О, божичко, аз ви знам къде сте — викнах.
— Не е възможно — изрече телефонният глас и прекъсна връзката.
Но не достатъчно бързо. Вперих обезумял поглед в глухата слушалка и я цапардосах с юмрук.
— Хенри! — ревнах.
Хенри се подаде от прозореца на таксито с празен поглед.
Строполих се в колата.
— С мен ли си?
— Ако не съм с теб — обади се Хенри, — къде съм тогава? Дай нареждания на шофьора.