Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Да. Бастуна. И връвта с навързания номер.
— Интересуват ли те тези възли, номерът?
— Да.
— Чух да се плаче в коридора, деня преди смъртта на Фани. И ето ти я, на моята врата. Отворих, пуснах скръбта. Не я виждах често на горния етаж, катеренето я убива. Не биваше да го правя, не, не биваше, казва, вината е само моя, казва и повтаря. Дръж този боклук, Хенри, запази го, дръж, каква глупачка съм, казва, и ми подава няколко стари грамофонни плочи и няколко вестника, важни са, казва, аз й благодарих и си помислих, абе какво става, а тя върви по коридора и се вайка, че била глупачка, а пък аз прибрах вестниците и плочите и ги забравих, в това време Фани почина и я погребаха, и изведнъж тази сутрин ръката ми докосна тези тъпи вестници и се зачудих какви ли са. Повиках госпожа Гутиерес и я питам: „Какво е това?“, а тя на мексикански и английски разгледа вестниците, видя думите — и ти си ги видял, заградени с червено, същите думи в пет различни броя на вестника и същият телефонен номер, тогава се размислих, защо така се беше разплакала Фани и какъв ще е този номер, навързах си го на възли и се обадих. Ти позвъня ли?
— Да, Хенри — отговорих. — Намерих същия вестник в стаята на Фани, току-що. Защо не си ми казал, че го имаш?
— За какво? Видя ми се празна работа. Женски глупости. А прочете ли го? Госпожа Гутиерес го прочете на глас, криво-ляво, но ми го прочете. Засмях се. Боже, казах си, празни работи, съвсем празни. Обаче сега не мисля така. Кой ще е тоя, дето ще прочете и ще повярва на такива глупости?
— Фани — казах накрая.
— Кажи ми. Като избра номера, един тъп кучи син вдигна, поприказва, и после не се върна, нали?
— Някакъв кучи син.
Хенри започна да ме избутва към отворената врата на стаята си. Оставих се, сякаш слепецът бях аз.
— Какво може да печелят от такава работа? — зачуди се той.
Стигнали бяхме до вратата му. Казах:
— Вероятно, когато на човек му е все едно, хората започват да го засипват с парите си.
— Да, в това ми е бедата открай време. На мен никога не ми е било все едно. И никой не ме е засипвал с пари. И все пак, знаеш ли колко пари имам у мене? Какво?
Млъкна, защото ме чу да възклицавам.
— Така вика човек — той кимна кротко и се усмихна, — който иска да ти вземе всичките спестявания.
— При условие, че дойдеш с мен, Хенри. И ми помогнеш да открием оня, който съсипа Фани.
— Подмишниците ли?
— Подмишниците.
— Носът ми е твой. Води.
— Трябват ни пари за такси, за да не губим време, Хенри.
— Никога не съм се возил в такси, сега защо ми е?
— За да стигнем до тоя вестник преди края на работния ден. Колкото по-скоро научим каквото ни трябва, толкова по-безопасно ще е. Не желая да прекарвам още една нощ притеснен за теб в тази къща, а пък и за себе си, на оня бряг.
— Подмишниците може и да хапе, а?
— Не се съмнявай!
— Хайде. — Обиколи из стаята усмихнато. — Я сега да видим къде си крие парите слепецът? Из цялата стая. Осемдесет долара стигат ли?
— О, много са.
— Шейсет, четирийсет?
— Двайсет-трийсет стигат.
— Е, лесна работа. — Хенри изсумтя, млъкна, засмя се и измъкна от задния си джоб пачка банкноти. Започна да отброява. — Ето ти четирийсет.
— Ще се позабавя с връщането.
— Намерим ли тоя, дето събори Фани, няма да ги връщаш. Дръж парите. — Намери бастуна. Затвори вратата. — Хайде! Да вървим при оня нехранимайко, дето вдига телефона и излиза в отпуск.
В таксито Хенри започна да се радва на непривичните миризми и ухания.
— Екстра е. Това такси е ново и върви бързо.
Не се сдържах.
— Хенри, как спестяваш толкова много?
— Не ги виждам, не ги докосвам, не ги и помирисвам, но играя на конните. Имам приятели на хиподрума. Те се ослушват и залагат вместо мен. Залагам повече и губя по-малко от мнозина зрящи глупаци. Натрупва се. Като се посъберат, прескачам до ония грозотии в бунгалата отпред, до нашата къща. Разправят, че били грозни, но на мен ми е все едно. Слепият си е сляп и това помага. Къде сме?
— Стигнахме.
Бяхме спрели в алеята зад една сграда в западнал квартал на Холивуд, южно от „Булеварда на Залеза“. Хенри въздъхна дълбоко:
— Не е Подмишниците, ама е първият му братовчед. Пази се.
— Веднага се връщам — обещах.
Излязох. Хенри остана на задната седалка с бастун в скута, спокойно затворил очи.
— Ще слушам брояча — подвикна — и ще внимавам да не трака прекалено бързо.