Смъртта е занимание самотно

— Ах, горко, горко. Влези, горко, седни. Седи. Искаш да яде? Донеса нещо. Седи, не, седи. Кафе, да? — Поднесе ми кафе и избърса сълзите си. — Бедна Фани. Бедни човек. Какво?

Разгърнах вестника и й го показах.

— Не чете ingl{&00E9|e}s — каза тя и се дръпна.

— Не е нужно да четете — обясних. — Фани идвала ли е да телефонира оттук с този вестник?

— Не, не! — Лицето й пребледня от спомена. — Est{&00F9|u}pida. Si. Идва. Но не зная кого звъни.

— Дълго ли разговаря, продължително?

— Продължително? — Трябваше й време да си преведе думите ми, после закима усърдно. — Si. Дълго. Дълго се смее. О, как се смее и говори, говори и смее.

Докато е подканвала Нощта, Вечността и Мрака да я навестят.

— Този вестник го носеше, така ли?

Госпожа Гутиерес заобръща вестника насам-натам, сякаш беше неразрешима загадка.

— Може si, може не. Този, друг. Не знае. Фани е с бога.

Тръгнах, усещайки се тристакилограмов, облегнах се на вратата и сгънах вестника.

— Защо не бях и аз там — въздъхнах. — Моля ви, може ли да се обадя по телефона?

Интуитивно реших да не избирам номера на „Зелената завист“. Вместо това, като преброявах възлите, набрах числата от връвта на слепия Хенри.

— Издателство „Янус“ — изрече носов глас. — „Зелена завист“. Задръжте така.

Слушалката трепна на пода. Чух тежки стъпки да се тътрят през снежни преспи от смачкани хартии.

— Съвпада! — изкрещях и стреснах госпожа Гутиерес, която отскочи назад. — Номерът съвпада — креснах на вестничето в ръката си. По някакви съображения Хенри бе навързал номера на издателство „Янус“ на запаметяващата си връв.

— Ало, ало! — викнах в слушалката.

Далеч някъде, в редакцията на „Зелена завист“, чух някакъв луд да вика, защото беше впримчен и усмъртен от електричеството на няколко побеснели китари. Един носорог и два хипопотама танцуваха фанданго в тоалетната, за да заглушат музиката. В това стълпотворение някой тракаше на машина. Друг свиреше на хармоника под съпровод на барабан.

Изчаках четири минути, накрая и аз хвърлих слушалката, без да я затварям, пуснах я да се люшка и излязох вбесен от стаята на госпожа Гутиерес.

— Господине — викна госпожа Гутиерес, — защо толкова разтревожен?

— Разтревожен, разтревожен, не съм разтревожен — креснах й. — Боже мой, оставят те да висиш на телефона, нямаш пари да стигнеш до онова проклето място, забутано някъде в Холивуд, безсмислено е да им звъниш, защото телефонът е отворен, а времето лети и кой знае къде се е дянал този Хенри. Сигурно е умрял, дявол да го вземе!

Не е умрял, трябваше да ме поправи госпожа Гутиерес, а е заспал.

Ала тя не се обади, благодарих й, че премълча, и изтичах надолу към преддверието, чудейки се какво да предприема. Нямах пари дори за идиотския червен трамвай до Холивуд. Аз…

— Хенри! — изкрещях надолу по стълбите.

— Да? — обади се някой зад гърба ми.

Извъртях се. Извиках. Там имаше само мрак.

— Хенри. Ти ли…

— Аз съм — отвърна Хенри и се измъкна на бледата светлина. — Реши ли да се крие, Хенри наистина се скрива. Слушай, Подмишниците беше тук. Изглежда, знае каквото ние знаем, че той знае за тази бъркотия. Изнизах се от стаята, като го усетих да се навърта, спуснах се надолу и се спотаих. Оставих всичко на пода, чудо голямо. Намери ли ги?