Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Здрачът отдавна си бе отишъл, беше тъмна нощ, когато поех неуверено по алеята, загледан в полуосветения неонов надпис откъм задния вход на сградата, над който беше изрисуван великият бог Янус с двете лица, обърнати в двете посоки. Половината от едното лице беше олющено от дъждовете. Другата половина — и тя скоро щеше да се изличи.
Годината, помислих си, е лоша дори и за божествата. Промъквах се нагоре по стълбите между сбирщина от момичета и момчета с лица на старци, сгърбени като пребити кучета, налапали цигари, молех ги за извинение, извинявах се, ала никой не ме и погледна. Най-сетне стигнах последния етаж.
Стаите изглеждаха тъй, сякаш не са почиствани от времето на гражданската война. На всеки сантиметър, на всяка стъпка и всеки метър от пода се търкаляха смачкани, сгънати, разхвърляни хартии. Стотици броеве от стари вестници бяха струпани да избеляват по первазите на прозорците и по бюрата. Тоя, който бе мятал хартиените топки, не бе улучил поне хиляда пъти. Газех сред прилив, дълбок до глезените. Тъпчех изсъхнали пури, фасове и ако вярвах на хрущящите звуци, и хлебарки. Открих захвърлената телефонна слушалка под преспите на някакво бюро, вдигнах я и се ослушах.
Стори ми се, че чувам шума от автомобилите под прозореца на госпожа Гутиерес. Луда жена. Би трябвало да е затворила отдавна.
— Благодаря за търпеливото изчакване — изрекох.
— Хей, драги, какво става? — чух зад гърба си.
Затворих и се извърнах.
Висок кльощав мъж с прозрачна водна капка в края на тънкия нос газеше към мен през хартиения прилив. Прикова ме с жълтеникав поглед.
— Звъннах преди половин час — кимнах към телефона — и сега прекъснах връзката.
Той се взря в телефона, почеса се по главата, накрая загря. Посъбра сили за усмивка и отбеляза:
— Май съм откачил.
— Прочетохте ми мислите.
Стори ми се горд от това, че е забравил за телефона; най-приятно е да се изненадваш от самия себе си.
— Хей, драги — продължи, родил нова мисъл на мястото на първата. Бе от бавните мислители. — Ти да не би да си ченгето?
— Не съм. Я кажи, това ти ли си го писал? — Подадох му страницата от „Янус: вестник на зелената завист“ с ужасно тъжното обявление в най-долната колонка.
Огледа текста с присвити очи.
— А, не, не съм. То е от платените. Някой го е изпратил.
— А да си се замислял каква беля може да стане с едно такова обявление?
— А, драги, ние не ги четем. Само ги отпечатваме. Това е свободна страна, нали знаеш? Я да го видя? — Дръпна страницата и се зачете, като движеше устни. — Аха, да. Това било. Странно е, нали?
— Ти не разбираш ли, че някой може да го види и да му повярва?
— Негова си работа. Хей, слушай, я да ми се махаш от живота! — Хвърли вестника към мен.
— Не мърдам без домашния телефон на тоя злодей!
Изгледа ме с невярващ поглед, после се засмя.
— Не даваме секретна информация. Ясно, искаш да му пишеш. Ние ще предадем писмото. Или той сам ще си го прибере.
— Бързо е. Има смъртен случай. Покойната… — Изчерпах си горивото и отместих очи към хартиения океан на пода, после, без да мисля, измъкнах от джоба си кутийка с кибрит.
— Тук плаче за пожар — подметнах.
— Какъв пожар?
Той сведе очи към целогодишната камара от хартиени топки, празни бирени кутии, изтървани хартиени чаши и стари опаковки от сандвичи. Обзе го неимоверно чувство на доволство. Очите му направо заиграха, като видя пет-шест непромокаеми картонени кутии от прясно мляко, които се надпреварваха да произвеждат пеницилин до нечии мъжки шарени долни гащи, придаващи на заведението изискан вид.
Запалих клечка, да му привлека вниманието.
— Хей! — викна той.
Духнах първата клечка, за да потвърдя, че съм готов на преговори, ала когато оня не изрази готовност, запалих втора.
— Ами ако я пусна на пода?
Той повторно го огледа. Хартиените боклуци преливаха и покриваха глезените му. Ако бях пуснал клечката, пламъците щяха да го стигнат за по-малко от пет секунди.
— Няма да я пуснеш — заяви.
— Няма ли? — духнах я и запалих трета.
— Чувството ти за хумор е много идиотско, знаеш ли?
Пуснах клечката.
Той кресна и подскочи.
Настъпих пламъка, преди да се е подел.
Оня пое дълбоко дъх и шумно го изпусна.
— А сега, хайде, изнасяй се оттук! Ах, ти…
— Момент! — Запалих пак и затулвайки пламъка, клекнах до камарите от смачкани ръкописи, стари визитни картички, скъсани пликове.
Поднесох пламъка тук и там — хартиите се разгоряха.
— Какво, по дяволите, искаш?
— Един телефонен номер. Само това. Като нямам адреса, как да пипна оня, как да го намеря? Но искам да ти кажа, че ти ще ми дадеш телефона му, иначе ви подпалвам!