Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Констанс се бе разтревожила.
— Да — каза накрая.
Отворих нова бутилка.
— За какво да пием?
— За моя нос — предложих. — Най-сетне гадната ми хрема мина. Подир шест пакета книжни кърпи. Наздраве за носа ми!
— За твоя хубав голям нос — изрече тя и пи.
През нощта спахме на пясъка, усещайки се в безопасност на две мили южно от онези погребални цветя, които се полюшваха на брега край бившата арабска шатра на покойната Констанс Ратиган и на три мили южно от едно апартаментче, в което усмивката на Кейловото пиано и една очукана „Ъндъруд“ ме очакваха да се прибера и на едната страница да спася Земята от Марсианците, а на другата — Марсианците от Земляните.
Събудих се среднощ. Мястото до мен беше празно, но още топло там, където Констанс бе лежала, прегърнала бедното писателче. Станах и я чух да пляска и да се радва с тюленско мучене на вълните. Когато се върна, довършихме шампанското и спахме до пладне.
Бе един от онези прекрасни дни, когато човек се слива с природата, иска му се само да лежи и да остави телесните сокове да се леят и преливат. Все пак по някое време трябваше да й кажа:
— Не ми се щеше да развалям снощното настроение. Господи, как ми олекна, като те видях жива. Ала истината е, че единият отпадна, но другият остана. Оня Плътски Дявол на брега побягна, защото е решил, че е причина за смъртта ти. Искало му се е само да се покъпете голи и да се позабавлявате както през 1928-а. А е сметнал, че те е удавил. И тъй, него го няма, но тоя, дето го е изпратил, остава.
— Исусе! — прошепна Констанс. Клепките й трепнаха като два паяка над затворените очи. Накрая въздъхна изтощена:
— Значи всъщност още не е свършило?
Стиснах полепналата й с пясък ръка.
Дълго време мълча умислено, накрая се обади все още със затворени очи:
— И какво за хладилника на Фани? Оная нощ, преди около петстотин години, така и не успях да се върна и да погледна. Но ти погледна и нищо не намери.
— Затова трябва отново да надникна. Лошото е, че полицията е запечатала стаята.
— Искаш значи да ида и да разбия катинара!
— Глупости.
— Ще отида, ще прочистя коридорите, ще пропъдя привиденията, а ти ще ги цапардосаш с палка, сетне двамата ще разбием катинара, ще изпразним бурканите с майонеза и на дъното на третия буркан ще открием отговора, разрешението, ако все още си е там, ако не е повредено, отмъкнато или…
Бръмна муха, докосна ме по рамото. Сетих се за нещо отдавнашно.
— Напомня ми за един разказ в някакво старо списание. Момиче пада и замръзва в един глетчер. След двеста години ледът се стопява и ето ти я нея, хубава, млада, както в деня, в който е замръзнала.
— В ледника на Фани няма хубаво момиче.
— Не, там има нещо ужасяващо.
— А след туй — ако успееш да намериш и измъкнеш онова, което е там — смяташ ли да го убиеш?
— Най-малко девет пъти. Да. Девет му стига.
— А как беше — обади се Констанс, с лице, прибледняло под слънчевия загар, — как започваше тая проклета първа ария от „Тоска“?
Слязох от колата пред жилищната сграда по здрач. Мракът изглеждаше още по-черен вътре в преддверието. Дълго го гледах. Ръката ми трепереше на вратата на автомобила.
— Искаш ли стара майка да дойде с теб? — попита Констанс.
— Стига, Констанс!
— Извинявай, детенце. — Потупа ме по бузата, целуна ме тъй, че клепките ми излетяха като транспаранти, и ми даде някакво листче. — Това е телефонът ми в бунгалото, записан е на името на Трикси Фригенза, Безразсъдната девица, помниш я, нали? Не? Нещастник. Ако някой те срита по стълбите, викай! Ако откриеш оня мръсник, накарай всички да се наловят на конга и го метни през верандата от втория етаж. Да те чакам ли тук?
— Моля ти се, Констанс — изохках аз.
Надолу по хълма тя откри един светофар и успя да мине на червено.
Стълбите ме изведоха във вечно тъмния коридор. Крушките бяха откраднати преди много години. Чух някой да тича. Стъпките бяха леки, като на дете. Заковах се и се ослушах.
Бягащият позабави ход и слезе по стълбите към задната част на къщата.
Течението повя в коридора, с него нахлу и миризмата. Бе оная смрад, за която Хенри ми беше разправил — на дрехи, висели в таванско помещение поне сто години, на ризи, носени поне сто дни поред. Сякаш бях в тъмна алея, където сюрия запъхтени кучета са минали да вдигнат крак.