Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Кръмли порови из късчетата и парченцата и наметна старата си роба на циник.
— Писани са на различни машини. И едното, и другото — без подпис. Всеки би могъл да напише и двете, дявол да го вземе. И ако Хопууд излезе сексуален урод, за какъвто го смятаме, прочел е жълтото, повярвал е, че е от Ратиган, хукнал е към брега и послушно е започнал да я чака да слезе при него и да го сграбчи за задника. Но ти знаеш, знам го и аз, Ратиган в живота си не е писала подобно писмо. Нейното его е като десеттонен самосвал. Никога не е просила — нито в богатите холивудски къщи, нито на улицата, нито на брега. От това какво следва? Тя влиза да плува по всяко време. Когато тичам край брега за отмора, не е минал ден да не я забележа. Всеки един, дори аз, може да се вмъкне, докато тя е на триста метра във водата и се закача с акулите, всеки би могъл да седне в стаята, да си послужи с нейната хартия и с машината й, след това да се измъкне, да адресира тази сексуална увертюра до кучия му син Хопууд и да чака фойерверките.
— И после? — запитах.
— И после — продължи Кръмли — замисълът пропада. Ратиган, подплашена от обожателя, изпада в паника, влиза навътре, за да се отърве от него, всмукана е от подводно течение. А Хопууд, застанал на брега да наблюдава и да чака, си изкарва ума, когато тя не се завръща, и побягва. На другия ден получава второто писмо, гибелната атака. Разбира, че някой го е видял на брега и може да го посочи като тъй наречения убиец на Ратиган. И съответно…
— Той вече напусна града — казах.
— Така и очаквах. Но с това не сме мръднали нито крачка. Кое е, което може да ни дръпне напред?
— Един тип, който звъни по телефона, който открадна главата на Скот Джоплин от старата снимка на бръснаря Кейл и прогони Кейл от града.
— Така.
— Един тип, който стои в коридорите, напива един старец, натиква го в лъвовата клетка и вероятно свива малко конфетена каша от джоба на същия старец.
— Така.
— Един тип, който изплашва до смърт старицата с канарчетата и открадва вестника със заглавията от дъното на птичата клетка. А пък когато Фани престава да диша, същият тип открадва плочата й с „Тоска“, за спомен. А после пише писма до стария актьор Хопууд и го подплашва да се махне завинаги оттук. Може да е откраднал нещо и от дома на Хопууд, но това няма да го разберем. И нищо чудно да е измъкнал бутилка шампанско от запасите на Констанс Ратиган, преди аз да се появя в дома й онази нощ. Той е истински колекционер на…
Телефонът иззвъня. Кръмли го вдигна, послуша, подаде ми слушалката.
— Подмишниците — изрече благ глас.
— Хенри! — Кръмли нададе ухо към слушалката.
— Подмишниците пак се появи, пак тършуваше наоколо, преди около час-два — каза Хенри, далеч от оня другия край, жилищната сграда в оттатъшната част на Лос Анжелос, в едно бързо умиращо минало. — Някой трябва да го спре. Кой?
И затвори телефона.
— Подмишниците. — Измъкнах шишенцето с пролетните благоухания на Хопууд от джоба си и го сложих на бюрото на Кръмли.
— Не — отблъсна го Кръмли. — Оня злосторник в сградата може да е всеки друг, но не и Хопууд. Старият актьор ухаеше като леха теменужки и цял декар звезден прах. Искаш ли да отида и да подуша край вратата на приятеля ти Хенри?
— Не — отвърнах, — докато стигнеш там, Подмишниците ще се е озовал тук, готов да сумти пред твоята или пред моята врата.
— Няма да му стиска, ако чукаме на машините и крещим, крещим и чукаме на машините, забрави ли? Слушай, я кажи какво си викал?
Разправих му по-подробно за разказа, продаден на „Американски Меркурий“ и за милиардите долари, които ще ми донесе.
— Боже мой! — възкликна Кръмли. — Усещам се като баща, чийто син току-що е приет в Харвард. Пак ми го разкажи, синко. Как го правиш? Как аз да го направя?
— Повръщай в машината си всяка сутрин.
— Ясно.
— Почиствай по пладне.
— Ясно!
Оттатък в залива сирената за мъгла нададе протяжен стон и започна да повтаря неспирно: Констанс Ратиган никога няма да се върне.
Кръмли започна да чука на машината.
Аз си изпих бирата.
През нощта в един без десет някой дойде и застана пред вратата ми.
О, Исусе, помислих си, стреснат от сън. Моля те. Нека не започва пак.
Разнесе се силен удар, после як удар, накрая се чу страхотен удар по вратата. Някой отвън искаше да влезе вътре.
Боже! Страхливец такъв! Сложи му край най-после! Сега вече…
Скочих и рязко отворих.
— Направо си неотразим в тези гадни скъсани долни гащи! — възкликна Констанс Ратиган.
Сграбчих я и изкрещях: