Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
Стоях далеч от гъмжилото и наблюдавах как неколцина застарели телохранители примъкват един портативен орган по пясъка, но някой бе забравил да донесе столче, та пианистката засвири права, с чело, оросявано от солени капки, и с глава дирижираше траурния хор; чайките се спускаха надолу да разузнават тази сцена без храна и отлитаха разочаровани, някакъв набеден свещеник лаеше и скимтеше като пудел и разпиташе тъмнокръстите кюкавци, подплашените сухоземни рачета се зариваха в пясъка, а пък аз скърцах със зъби хем разгневен, хем завладян от демоничен кикот, защото една по една гротескните фигури, слезли от нощния екран на Шейпшейд и пролазили изпод среднощните кейове, залитаха към прибоя и мятаха увехнали цветни гирлянди във вълните.
Дявол да го вземе, Констанс, мислех си, сега е време да доплуваш обратно. Спри този уродлив спектакъл. Ала от магическите ми мисли не излезе нищо. Доплуваха само венците, отблъснати от прилива, който не ги бе пожелал. Няколко души се опитаха да ги хвърлят обратно, но проклетите цветя упорито се връщаха, а пък и заваля. Панически затърсиха вестници да си скрият главите, телохранителите затътриха обратно органа по пясъка и аз останах сам в дъжда, с вестник, увит около черепа, и обърнати наопаки заглавия, като козирка над очите.
Отидох да изритам венците към прибоя. Този път се задържаха. Съблечен по плувки, сграбчих наръч цветя, доплувах, докъдето можах, и ги пуснах.
На връщане едва не се удавих, когато кракът ми се заплете в един венец.
— Кръмли — изрекох името му шепнешком.
И не зная дали го кълнях, или му се молех.
Кръмли ми отвори. Лицето му бе ведро и сияйно, ала не от бира. Нещо друго се беше случило.
— Хей! — викна детективът. — Къде изчезна? Скъсах се да ти звъня. Ела, ела да видиш какво си има старецът.
Изтича пред мен в работната стая и с театрален жест посочи към бюрото, на което лежаха купчина изписани страници, пълни с думи.
— Ах ти, кучи сине! — възкликнах и подсвирнах.
— Да, това съм! К. С. Кръмли. Кръмли, К. С. Да кажеш нещо?
Издърпа страницата от валяка.
— Искаш ли да надзърнеш?
— Не е необходимо — засмях се. — Добро е, нали?
— Пази се! — захили се той в отговор. — Защото бентът се отприщи.
Седнах, изпълнен с радост от сияйното му лице.
— И кога стана това?
— Преди две нощи, в полунощ, един ли беше, два ли, не зная. Лежа ей тука омърлушен, гледам в тавана, не ми се чете, не ми се слуша радио, не ми се пие бира, вън фучи вятър, дърветата се вият и изведнъж проклетите идеи се загърчиха като червеи върху нажежена плоча. Тогава скочих, изтичах до машината, седнах, че като зачатках, чаткам като фурия и не мога да се спра, а на разсъмване до мен се вдигнала планина ли, къртичина ли — от листове, а аз хем рева, хем се смея! Ето, виж! Към шест сутринта легнах, лежа, гледам страниците, заливам се от смях и съм толкова щастлив, сякаш ей сега съм се залюбил с най-прекрасната жена на света!
— То е същото — обадих се тихо.
— Не мога да си обясня — продължи Кръмли — кое го предизвика? Може би вятърът. Или оня, дето оставя водораслови визитни картички на входната врата? Но да не смяташ, че детективът е хукнал навън, гръмнал е с пистолета, извикал е „Стой!“ Не, нищо подобно. Ни крясъци, ни изстрели. Седя и си праскам на машината, вдигам тупурдия, сякаш е срещу Нова година или Всех Светих. И какво, мислиш, стана след това? Отгатни!
Вледених се. Отзад по врата ми избиха студени бабунки.
— Вятърът е утихнал — казах. — Стъпките пред вратата ти вече не са се появили.
— Какво? — ахна Кръмли.
— И оттогава — край на водораслите. Оня, който и да е бил, повече не се е върнал.
— Откъде знаеш? — удиви се Кръмли.
— Направил си точно каквото трябва, това е. Направил си го, без да съзнаваш. Също като мен. Аз изкрещях, и той ме остави на мира, също като теб. О, боже, боже!
Разправих му за продажбата на разказа в „Меркурий“, за това как съм тичал из целия град като побъркан, как съм кряскал към небесата и как дъждът е спрял да вали пред вратата ми в три след полунощ, може би завинаги.
Кръмли стана тежко, сякаш му бях подал наковалня.
— Доближаваме се, Елмо — казах. — Пропъдихме го, без да щем. Колкото по-далеч бяга, толкова повече научаваме за него. Или поне тъй мисля. Сега, ако не друго, знаем, че се бои от кресливи глупаци и ухилени детективи, дето изнасилват машинката си в пет сутринта. Давай на машинката, Кръмли. Това ще те спаси.
— Дрън-дрън — обади се Кръмли. Но го изрече засмяно.
Усмивката му ме насърчи. Бръкнах в джобовете и измъкнах отровното писмо, подплашило Хопууд, плюс милото любовно послание на слънчевожълта хартия, подмамило го на брега.