Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
Малката главичка на Алберт водеше ужасна борба. Паметта му се ровеше из всички гънки на живота му, но не намираше нищо.
— Припомнете си… — казваха му умолително. — Възкресете в паметта си нявгашните дни от разцвета на вашата младост…
— Не мога… не мога… не мога… Ровя се и в най-тъмните глъбини на детската си възраст… impossible… Не намирам нищо… И най-слаба следа дори от някаква музика…
— Това е урсузлук!… — извикаха всички. — Урсузлук! Нещастието ще ви преследва през целия ви живот.
— Запейте… — обади му се мило Катерина.
— Mon dieu… загубен съм.
— Запей или те смазвам на място!… — избухна, разтърсен из основи, попът с кървясали очи.
— Милост…
— Няма милост.
Тогава настъпи тишина. Алберт се изправи. Всички седнаха, отдъхвайки си облекчено.
— Enfin… — рече Алберт и вплете ръце.
Всички зачакаха с нетърпение, което граничеше с истерия.
— Най-после… срам ме е… но… щом трябва…
Той затвори очи. Всички наведоха глави, сякаш минаваха светите дарове.
Гласецът на Алберт се изви в настъпилото религиозно мълчание плах, невзрачен, с неравни детски тремоли:
Глава последна
Един голям катинар, тежък около ока, затвори голямата външна врата на училището. Бай Тодос помете за последен път… Беше много отчаян, понеже нямаше с кого да се заяде!… Луциферчетата отидоха да измъчват други хора. Имаше и едни момчета, по чиито бузи бе покарал мъх — те нямаше да се върнат вече, но тях той никога не бе обикнал. Те не бяха способни за нищо — малко кал дори не можеха да му довлекат. На този свят бай Тодос беше обикнал само едно от „мирните“ деца. И беше го обикнал не защото беше мирно, а защото не беше мухльо, защото беше и справедливо, и „бесалия“61 като негова милост.
Тази година беше безрадостна за стареца. За пръв път през живота му настъпваше такова тъжно лято. След като постави всичко в ред, бай Тодос взе едно столче и седна в сянката на малката врата. Изключено беше… Мельос щеше да дойде да му каже „сбогом“. И тогава той трябваше да превърне сърцето си на камък и да му разкрие… През целия този месец бай Тодос криеше това. А бабата все го караше да му го каже.
— Не искам да го отровя… — казваше й той. — Ще зареже всичко по средата и ще тръгне, където му видят очите. Не, не, няма да му кажа, преди да са приключили изпитите. Зная аз каква душа носи той. Ще го нараня. Не. Ще почакам да вземе най-напред свидетелството си и после ще му кажа: „Ела, момчето ми, ще му кажа… превърни сърцето си на камък, така и така…“
— Ще се пръсне от мъка.
— Зная. Но иначе няма как. Обмислих въпроса всякак. Другояче не може.
Бай Тодос не се излъга. Една сутрин, целият пожълтял, сякаш го бяха хранили със сяра, Мельос пристигна с една бохчичка. Нямаше вече какво да прави в този безсърдечен град. Той беше едно дребосъче, един залък човек, а несретите бяха го смазали като лен. Беше намислил да отиде веднъж на кино, преди да си тръгне. Искаше да види какво беше станало онова момче, което играеше преди две-три години…
Дали беше още живо? Но нямаше пари. Преди да мине край бай Тодос, Мельос мина край Скамвурас, за да се сбогува с двамата — брат и сестра, — но ги намери трима. Беше нажален. Мина и през циганската махала. Битрос плака като дете при раздялата, също и стопанката му… Децата му зачесаха коремчетата си от скръб.
— Ах… — вайкаше се Битрос. — Дрипичка си още, къде отиваш? Вятърът „фу“, ще духне и ще те отнесе. Слушай… Ветровете… Чуваш ли? Карат се помежду си. Къде отиваш? Нито баща си имаш, нито майка, нито приятел… Къде отиваш? Я остани тук. Тук ще си имаш Битрос. Ако нямаме кускус, ще имаме мамалига, все ще се намери нещо да те нахраним… За малките поне не ти ли е мъчно?… Те непрекъснато ще плачат за тебе. Не виждаш ли? Ето виж! Стопанката не знае какво да прави. Вайка се „битти-гитти“62… казва. Виж, погледни очите й… плаче, плаче, само плаче. Остани, бе Мелос. Аман… Полека-лека всичко ще се нареди. Догодина пак ще отворят училището, ще ходиш да натъпчеш главата си с четмо и писмо! Ето… виж и стопанката…
„Стопанката“ се изправи и затвори вратата. Отдавна се мъчеше да се покаже спокойна, но сега не можа да издържи повече.
— Защо си отиваш?… Защо си отиваш?… — казва му тя. — Къде отиваш? Ако искаш да си правиш плюскала — направи си. Дадох ти най-хубавия миндер, най-дебелия. Други неща нямам. Какво ще правим без теб?… Малките „вря-вря“ плачат. Остани. Битрос, челебията, ще отиде да ти намери хубави дрехи. Ще ти потърси постеля кибарлия. Господарче ще ми станеш. Къде ще вървиш?…
60
Началните думи на гръцкия национален химн. Б.р.
61
Бесалия (алб.) — верен, който държи на думата си Б.пр.
62
Битти-гитти (тур.) — свършено, отива си. Б.пр.